— Аха! — каза тя.
Госпожица Андахт стана, хвана Точица за яката и смъкна от нея всичко, което бе навлякла, докато заприлича отново на нормално дете.
Дебелата Берта взе костюма, точилката и чадъра и ги изнесе. В кухнята дори тя още продължаваше да се смее. Това можеше да се чуе съвсем ясно.
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и л двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
Пифке се беше покачил на един празен стол, сложи предните си лапи на масата и с набърчено чело следеше зорко дали всички ще изядат супата си. Изглеждаше, като че ли се готви да държи реч.
Берта донесе пиле с ориз и плесна Пифке. Но дакелът разбра погрешно жеста й и се покачи изцяло на масата. Точица го смъкна на земята и каза:
— Много ми се иска да съм близнак!
Баща й сви рамене със съжаление.
— Би било великолепно — каза детето, — тогава и двете щяхме да ходим еднакво облечени, косите ни щяха да са еднакви на цвят, щяхме да носим един и същ номер обувки и едни и същи дрехи и щяхме да имаме съвсем, съвсем еднакви лица.
— Е, и? — запита госпожица Андахт.
Точица ахкаше от удоволствие, докато си представяше тази близнашка история.
— Никой нямаше да знае коя съм аз и коя е тя. И когато биха си мислили, че съм аз, щеше да бъде тя, А пък когато си помислят, че е тя, щях да съм аз. Ах, би било приказно!
— Непоносимо! — рече баща й.
— И когато учителката извика „Луиза!“, щях да стана аз да кажа: „Не, аз съм другата“, И тогава учителката ще каже „Седни си!“, и ще вдигне другата и ще й викне: „Защо не ставаш, Луиза?“ А тя ще каже: „Но аз съм Карлинхен!“ И след три дни учителката ще получи припадъци и отпуск по болест, за да иде в санаториум, и ще имаме ваканция.
— Обикновено близнаците никак не си приличат — заяви госпожица Андахт.
— Но не и ние с Карлинхен — възрази Точица. — Вие не сте сънували досега такава прилика. Дори директорът нямаше да може да ни различи.
Директорът беше баща й.
— Ти и сама ми стигаш — каза директорът. И той си сипа втора порция пилешко.
— Какво имаш против Карлинхен? — запита Точица.
— Луиза! — извика баща й силно.
Когато кажеше „Луиза“, това значеше: „Сега ще слушаш или ще има бой!“ Затова Точица млъкна, започна да яде, пилешкото с ориз и тайно да прави гримаси на Пифке, който беше клекнал до нея, докато кучето се разтресе от ужас и побягна стремглаво към кухнята.
Когато ядяха десерта — днес имаха сливи, — дойде най-сетне и госпожа Поге. Вярно е, че тя беше много хубава, но между нас казано, беше и доста непоносима. Веднъж прислужницата Берта бе казала за нея на една своя колежка: „Би трябвало да пребият с мокър парцал моята господарка. Такова едно миличко и весело дете си има и такъв очарователен съпруг, но да не мислиш, че се е загрижила за тях? Нищо подобно! По цял ден скитосва из града, купува, разменя, ходи по чайове и по модни ревюта, а пък вечер и клетият й мъж трябва да се мъкне заедно с нея. Театър, кино, балове, по цял ден беснее! Вече изобщо не се прибира в къщи. Ех, и това си има добрите страни.“
И тъй, госпожа Поге пристигна и седна, явно засегната. Всъщност би следвало да се извини, загдето беше закъсняла. Но вместо това тя се престори на обидена, че не са я дочакали за обед.
Господин Поге отново глътна някакви хапове — този път четвъртити, — изкриви лице и пи след тях вода.
— Да не забравиш, че тази вечер сме канени у генералния консул Олерих — каза жена му.
— Няма — каза господин Поге.
— Пилето е съвсем изстинало — рече тя.
— Да — отвърна дебелата Берта.
— Има ли Точица домашни упражнения? — запита тя.
— Не — каза госпожица Андахт.
— Клати ти се един зъб, дете! — извика майка й.
— Да — отговори Точица.
Господин Поге стана от масата.
— Вече забравих какво е да си стоиш вечер в къщи.
— Та нали снощи не излязохме дори до вратата — отвърна жена му.
— Но Брюкманови бяха тук — рече той. — И Шрамови, и Дитрихови, цялата къща беше пълна.
— Бяхме ли снощи в къщи, или не бяхме? — запита енергично тя и го погледна изпитателно.
От предпазливост господин директорът Поге не отговори и отиде в работната си стая. Точица го последва и се настани до него в голямото кожено кресло, защото там имаше място и за двамата.
— Значи зъб ти се клати? — запита той. — Боли ли?
— Ами! — рече тя. — Ще го извадя, щом ми падне случай. Може би, още днес.