— Ако си играеше с кухня за кукли, може би щеше да имаш причини да се срамуваш! — казах му аз. — Но ако полагаш грижи болната ти майка да се нахрани навреме, по-скоро можеш да се гордееш. С това би могъл да се гордееш много повече, отколкото че скачаш четири метра.
— Четири метра и двадесет — каза Паул.
— Виждаш ли! — извиках аз. — И ти си въобразяваш вече какво ли не!
— Размислих! — рече след малко Паул. — Може би не бих се срамувал дори ако ме заварят да готвя. Но бих предпочел никой да не идва. Мисля, че бих залостил кухненската врата. Освен това майка ми съвсем не е болна. А ако се разболее, ще викаме жена. И тогава тя би могла и да готви!
Какъв твърдоглавец, а?
Трета глава
КАК ИЗБРЪСНАХА ЕДНО КУЧЕ
Пифке спря още до първия електрически стълб. Когато децата поискаха да продължат той не тръгна с тях. Точица трябваше да го влачи.
— Пак започна, да се пързаля! — каза тя.
— Я го дай насам! — рече Антон. — Ей сега ще го оправя. Той хвана каишката на кучето и извади носната кърпичка от джоба си така, че навън се подаде само единият бял ъгъл.
След това извика:
— Пифке!
Кучето вдигна глава, погледни любопитно ъгълчето на кърпата и си помисли: „Това ще е нещо за ядене“. И когато Антон тръгна, кучето бързо се заклатушка след него, като непрекъснато гледаше носната кърпичка и душеше.
— Великолепно! — възкликна Точица. — Прекрасна идея. Трябва да я запомня!
— Всъщност как ти се струва нашата къща? — запита той. — Доста страшна, а?
— Изглежда малко занемарена — рече тя.
— Как? — запита той.
— Занемарена! — повтори Точица. — Харесва ли ти тази дума? Аз я измислих. Понякога откривам нови думи. Топлометър е мое откритие.
— Топлометър вместо термометър? — извика той. — Не си го измислила лошо.
— И още как! — рече тя. — Искаш ли сега да поиграем на смехории?
Тя не изчака да види иска ли Антон или не, а го хвана за ръката и замърмори:
— Ох, ох, никак не ми е смешно, аз съм дълбоко, дълбоко опечалена!
Антон я погледна смаян. Тя ококори очи и на челото й се изписа бръчка.
— Ох, ох, никак не ми е смешно, аз съм дълбоко, дълбоко опечалена! — повтори тя. След това го сръга и прошепна:
— Ти също!
Антон и направи удоволствието.
— Ох, ох! — измърмори той. — Никак не ми е смешно. Дълбоко, дълбоко съм опечален.
— А сега пък аз — промълви покъртена Точица. — Ох, ох, никак не ми е смешно! Дълбоко, дълбоко съм опечалена.
И понеже двамата се спогледаха, и понеже и двамата бяха направили такива погребално-жални физиономии, започнаха да се смеят с цяло гърло.
— Ох, ох, никак не ми е смешно — подхвана пак Антон и това ги рзсмя още повече. Накрая изобщо вече не можеха да се погледнат. Смееха се, хихикаха, без да могат да спрат, и едва успяваха да си поемат дъх. Хората започнаха да се спират. А Пифке седна на земята. „Сега вече се побъркаха тапълно“ — помисли кучето.
Точица го вдигна. И децата продължиха пътя си. Но всяко от тях гледаше в друга посока. Точица се изкиска тихичко още няколко пъти, после мина и това.
— Дявол да го веме! — каза Антон. — Ама че напрежение беше. Умрях от смях!
Той избърса от очите си сълзите от смеха. После отидоха у бръснаря. Бръснарят имаше съвсем мъничко дюкянче, трябваше да се изкачат няколко стъпала нагоре.
— Добър ден, господин Хабекус! — каза Антон. — Трябва да се подстрижа.
— Хубаво. Сядай, синко! — каза господин Хабекус. — Как е майка ти?
— Благодаря, по-добре е. Но с плащането още не сме добре.
— Пак като миналия Път. — каза господин Хабекус, — двадесет пфенига капаро, остатъка на части. Отзад късо, отпред малко по-дълго, знам вече. Ами малката госпожица?
— Аз съм просто публика — каза Точица. — Не се смущавайте от мен!
Господин Хабекус върза на Антон голяма бяла кърпа и зачатка с ножицата около главата му.
— Гъделичка ли те вече? — запита силно заинтересувана Точица. Тя просто не можеше да дочака.
И понеже Антон не отговори, а остана на мястото си, без да гъкне, тя, веднага измисли нещо друго. Сложи Пифке на втория стол, върза му носната си кърпичка около шията и намаза със сапунена пяна муцуната му. В първия миг Пифке сметна пяната за каймак от мляко, но понеже това бяло нещо не се оказа вкусно, прибра обратно езика си и поклати глава.
Точица започна уж да го бръсне. Тя постепенно остърга с поазалец сапунената пяна от кожата му, като подскачаше около него и при това водеше разговор, както беше забелязвала да правят бръснарите.
— Да, да, господине — говореше тя на кучето. — В какви времена живеем! Достатъчно остър ли е показалецът ми? Такива времена! Просто да… знаете вече какво искам да кажа. Представете си… моля, дайте си сега другата страна… представете си като се връщам вчера в къщи, и жена ми родила тризнаци — три целулоидни куклички, все момичета. И на главите им расте червена, трева. Как да не подлудееш? А пък като отварям тая сутрин дюкяна, съдебният изпълнител стои вече вътре и дазва, че трябвало да вземе огледалата. „Защо? — питам го аз. — Да не искате да ме разсипете?“ „Съжалявам — казва, — изпраща ме министърът на финансите.“ Да взема ли контра, господин Пифке? Откъде сте хванал впрочем такъв хубав кафяв тен? А-а, облъчвате се с кварцова лампа? Половин час по-късно пристигна лично министърът на финансите. Споразумяхме се в продължение на седмица да го бръсна безплатно по десет пъти на ден. Да, брадата му расте, не се шегува! Искате ли одеколон? Наскоро ще заминавам. Граф Цепелин търси за пътешествието си до Северния полюс болен от морска болест бръснар, който да подстригва белите мечки. Ако нямате нищо против, ще ви донеса армаган една меча кожа. Пудра?