Бяха стигнали вече до Вайдендамския мост. Точица се разговаряше с кучето, но не можа да издържи дълго мълчанието на Антон.
— От какво боледува всъщност майка ти? — запита тя.
— Имаше някакъв израстък в корема. Закараха я в болницата и там й изрязаха този израстък. Всеки ден ходех да я видя. Боже мой, колко зле изглеждаше тя тогава, съвсем отслабнала и жълта като дюля. А сега от четиринайсет дни лежи в къщи. Вече е много пообре. Сестрите винаги много мили към мен. Струва ми се, мислеха, че мама ще умре.
— Какъв израстък имаше майка ти? — запита Точица. — С цветове и листа и в саксия ли? Да не би да го е глътнала по невнимание?
— Положително не — каза той. — Би трябвало да зная, ако имаше такова нещо. Не, той й беше израснал вътрешно.
— Мушкато или кактус? — запита любопитно Точица.
— Не, не; тези, които растат вътре в тялото, трябва да са от плът и кожа. И ако не се извадят, човек умира.
След малко Точица се спря, притисна ръце на корема с се завайка:
— Антоне, мили Антоне, нещо ме притиска ей тук, отвътре. Внимавай, и аз, имам израстък. Сигурно е някоя малка елха. Толкова обичам елхи.
— Не — каза той. — Не е дърво, а дъска. Просто ти хлопа дъската.
Сигурно ви е направило вече впечатление, че Точица е, момиче с доста разнородни прояви. Тя се кланя пред стената и и продава кибрит, преоблича се и влачи след себе си кучето в тиган, сетне го слага в леглото си и си въобразява, че то е вълк и трябва да я изяде. Моли месаря Булрих да пее с нея на четири гласа. И накрая дори си въобразява че има израстък. Тя си представя неща, каквито изобщо не съществуват или пък в действителност са съвършено различни от онова, което си представя.
Чел бях някога за един човек, който имал извънредно развита фантазия и затова сънищата му били извънредно живи. Веднъж например сънувал, че скача от прозореца. Събудил се и видял, че действително лежи на улицата. За щастие той живеел на партера. Но представете си, че нещастният човек живееше на четвъртия етаж! Тогава фантазията му щеше да стане опасна за живота. Фантазията е чудесно качество, но трябва да се обуздава.
Четвърта глава
НЯКОИ РАЗНОГЛАСИЯ
В това време госпожица Андахт седеше с годеника си в „Зомерлате“ и от време на време двамата танцуваха. Между масите се издигаха красиво нацъфтели ябълкови дръвчета — те бяха от картон и хартия, но изглеждаха съвсем естествени. Освен книжните цветове по картонените клони бяха накачени пъстри балони и дълги гирлянди.
В локала беше весело, оркестърът свиреше забавни танци. Понеже бе много висока и слаба, госпожица Андахт всъщност беше изгубила вече надежда, че ще си намери годеник, но ето че от четиринадесет дни насам беше сгодена. Само да не беше толкова строг! Той непрекъснато току се разпореждаше и не послушаше ли тя веднага, поглеждаше я толкова страшно, че ушите й щръкваха от уплаха.
— Загря ли? — запита той, приведе се ниско напред и злобно я стрелна с очи.
— Наистина ли искаш да направиш това, Роберт? — запита страхливо тя. — Имам в спестовната каса двеста марки, ще ти ги дам.
— Дръж си твоите няколко гроша, глупава коза такава! — рече той, от което се вижда, че съвсем не беше изискан кавалер. — До утре трябва да имам плана.
Госпожица Андахт кимна покорно. После прошепна: — Тихо, децата идат! Антон и Точица се приближиха до масата.
— Това е Роберт Дявола — каза Точица и посочи годеника.
— Ама, Точице! извика ужасена госпожица Андахт.
— Остави я де! — намеси се годеникът и престорено се усмихна. — Малката принцеса се шегува! Ай, какво симпатично кутре — каза после той и посегна да погали кучето.
Но Пифке разтвори муцуна, изръмжа и направи опит да хапе.
След това трябваше да седнат. Годеникът изяви желание да им поръча горещ шоколад, но Антон каза:
— Не, господине, не правете заради нас излишни разходи.
Тъй като оркестърът отново засвири, госпожица Андахт отиде да танцува с годеника си. Децата останаха до масата.
— Да танцуваме ли и ние? — запита Точица.
Антон рязко отклони:
— В края на краищата аз съм още малък. Впрочем този Роберт никак не ми харесва.
— Нали? — каза Точица. — Има един поглед също като подострен молив. И Пифке има нещо против него. Но инак тук е разкрасно.
— Разкрасно ли? — запита Антон. — А, да, пак твое изобретение.
Точица кимна.
— Антоне, още един не ми харесва. Момчето на нашия портиер казва, че ако не му дам десет марки, ще издаде работата на баща ми. Нарича се Готфрид Клепербайн.
Антон каза:
— Аха, зная го. Той ходи в нашето училище, един клас по-горе е. Чакай само, ще го науча аз него!