Това бяха две дузини птици, между които дузина червеношийки и половин дузина дроздове.
Госпожица Анжелик отвори широко очи от изумление, продължи да ръмжи колкото за лице, ала едновременно ръката й докопа улова на нейния племенник и като направи три крачки към лампата, тя рече:
— Какво е това?
— Чудесно виждате, добричка ми леличко Анжелик — отвърна Питу, — че са птици.
— Стават ли за ядене? — попита бързо старата мома, която, в качеството си на набожница, естествено, беше и чревоугодница.
— Стават ли за ядене! — повтори момчето. — Извинете! Това са червеношийки и дроздове — така мисля!
— И откъде си откраднал тези птици, жалък нещастнико?
— Не съм ги откраднал, улових ги.
— Как тъй?
— Ами в баричката!
— Какво е това баричка?
Питу изгледа смаяно леля си. Не бе в състояние да проумее, че на света може да съществува толкова небрежно обучение, та да не се знае какво е баричка.
— Баричка? — каза той. — Ама че въпрос! Това си е баричка.
— Да, само че аз, господин смешнико, не знам какво е баричка.
Питу бе изпълнен със състрадание към дълбокото й невежество.
— Баричката — заобяснява бавно, — е малка бара. Има трийсетина в гората. Поставят се наоколо капани и когато птиците дойдат да пият, глупавичките, се хващат.
— На какво?
— На лепилото.
— Аха! — поклати глава леля Анжелик. — Разбирам. Но кой ти даде пари?
— Пари! — възкликна Питу, учуден, че някой би могъл да помисли, че е притежавал някога и едно дение36. — Пари ли, лельо Анжелик?
— Да.
— Никой.
— Тогава с какво си купил лепилото?
— Сам си го направих.
— А капаните?
— И тях също.
— Значи, тези птици…
— Какво, лельо?
— Те не ти струват нищо?
— Труда да се наведа и да ги вдигна.
— И може ли да се ходи често при баричката?
— Може да се ходи всеки ден.
— Добре.
— Само че не трябва…
— Не трябва… какво?
— Да се ходи всеки ден.
— И по каква причина?
— Ами защото това съсипва.
— Съсипва кого?
— Баричката. Вие разбирате, лельо Анжелик, птиците, които са уловени…
— Е?
— Е! Вече ги няма.
— Вярно е — кимна лелята.
За първи път, откакто бе при нея, госпожица Анжелик се съгласяваше с племенника си, така че този нечуван израз на одобрение очарова Питу.
— Когато обаче не се ходи на баричката, се ходи другаде — каза той. — В дните, в които не се ловят птици, се лови друго нещо.
— И какво се лови?
— Например зайци.
— Зайци?
— Да. Месото се яде, а кожата се продава. Една заешка кожа струва две су.
Леля Анжелик се взря в племенника си с възхитен поглед. Тя никога не беше виждала толкова велик икономист. Питу току-що се беше проявил в такава светлина.
— Но аз ли ще продавам заешките кожи?
— Разбира се — отвърна Анж, — както правеше мама Мадлен.
Никога в главата на детето не бе нахлувала мисълта, че би могло да добие от улова си друго освен своя дял за консумация.
— И кога ще отидеш да ловиш зайци? — попита госпожица Анжелик.
— Ах, виж ти! Когато имам примки — отвърна Питу.
— Е добре, направи си примки!
Момчето тръсна глава.
— Както си направил лепилото и капаните за птици.
— О! Аз знам да правя лепило и капани за птици, това е вярно, но нямам медна тел. Тя се купува от бакалите.
— И колко струва?
— Ами за четири су ще излязат две дузини — пресметна на пръсти Питу.
— А с две дузини колко заека би могъл да уловиш?
— Зависи колко ще се хванат — четири, пет, шест може би — и освен това примките служат по много пъти, ако не ги намери горският.
— Дръж, ето ти четири су — каза леля Анжелик, — иди да купиш медна тел от господин Дамбрюн и утре върви на лов за зайци.
— Утре ще отида да заложа примките — рече Питу, — но едва вдругиден сутринта ще разбера дали се е хванало нещо.
— Е, какво пък, така да бъде! Върви все пак.
Медната тел бе по-евтина в града, отколкото на село, тъй като търговците от Арамон се снабдяваха от Виле-Котре. Така Питу имаше двайсет и четири примки за три су. Той върна едно су на леля си.
Тази неочаквана честност от страна на момчето почти трогна старата мома. За миг я споходи намерението да възнагради племенника си с неизползваното су. За нещастие на Питу това беше су, разплескано с удари на чук, което в полумрака можеше да бъде взето за две су. Госпожица Анжелик помисли, че не бива да се лишава от монета, която би могла да й донесе сто процента печалба, и я сложи обратно в джоба си.