Питу бе забелязал това движение, ала не го беше анализирал. Никога не му бе минавало през ума, че леля му може да му даде едно су.
Той започна да майстори своите примки.
На другия ден поиска една торба от госпожица Анжелик.
— Защо да ти давам? — попита старата мома.
— Защото ми трябва — отвърна Питу. Той бе пълен с тайни.
Госпожица Анжелик му даде исканата торба, сложи на дъното припасите от хляб и сирене, които бе предназначила за обяда и вечерята на племенника си, който тръгна в ранна утрин за Брюйер-о-Лу.
От своя страна, леля Анжелик започна с оскубването на дванайсетте червеношийки, които бе предназначила за обяд и вечеря за себе си. Тя занесе два дрозда на абат Фортие и отиде да продаде останалите четири на гостилничаря от „Ла Бул-д’Ор-Куроне“37, който й ги плати по три су парчето и й обеща същата цена за всички други, които му донесе.
Госпожица Анжелик се прибра сияеща. Небесната благословия бе влязла в дома й заедно с Питу.
— Ах! — каза си тя, поглъщайки червеношийките, които бяха тлъсти като градински овесарки и крехки като пъдпъдъци. — Има основание в думите, че едно благодеяние никога не е напразно.
Вечерта Анж се върна. Той носеше торбата си великолепно издута. Този път леля му не го причакваше зад вратата, а на прага. И вместо да бъде посрещнато с плесник, детето бе прието с гримаса, която почти приличаше на усмивка.
— Ето ме! — рече Питу, влизайки в стаята с онази самоувереност, която издава съзнание за добре запълнен ден.
— Теб и торбата ти! — каза леля Анжелик.
— Мен и торбата ми — подхвана момчето.
— И какво има в торбата ти? — вторачи се тя, любопитно протягайки ръка.
— Има букови жълъди — заяви Питу.
— Букови жълъди!
— Но да. Разбирате ли, лельо Анжелик, че ако чичо Ла Жьонес, горският от Брюйер-о-Лу, ме беше забелязал да бродя из участъка му без торбата, щеше да ме попита: „Какво правиш тук, малък скитнико?“ Да не говорим, че щеше да се усъмни за нещо. Докато с торбата, ако ме попита какво правя, ще му отговоря: „Ето! Идвам за жълъди. Нима е забранено да се ходи за жълъди? — Не. — Е, добре! Щом не е забранено, не можете нищо да ми кажете.“ Наистина, ако ми каже нещо чичо Ла Жьонес, ще сбърка.
— Значи си прекарал деня в събиране на жълъди, вместо да залагаш примките си, мързеливецо! — разкрещя се леля Анжелик, която сред всичките тези остроумия на племенника й сякаш усещаше как зайците й убягват.
— Напротив, заложих примките, докато събирах жълъди, така че той ме видя в момента, в който ги нагласях.
— И нищо ли не ти каза?
— И още как. Каза: „Ще предадеш почитанията ми на леля си Питу“. Ей! Добър човек е този Ла Жьонес, а?
— Ами зайците? — настоя леля Анжелик. Нищо на света не можеше да я отклони от основната й мисъл.
— Зайците ли? Луната изгрява в полунощ, ще отида в един часа да проверя дали са се хванали.
— Къде?
— В гората.
— Какво, ще отидеш в един часа през нощта в гората?
— Ами да!
— И няма да те е страх?
— Да ме е страх от какво?
Леля Анжелик бе толкова удивена от смелостта на Питу, колкото и от разсъжденията му.
Факт е, че Анж, като рожба на природата, не познаваше нито една от мнимите опасности, които стряскат градските деца.
Така че в полунощ той тръгна, крачейки покрай гробищния зид, без да се обръща. Невинното създание, което никога не бе оскърбявало, дори в стремежа си към независимост, нито Бога, нито хората, не се боеше от живите, както и от мъртвите.
Плашеше се само от една-единствена личност — и това беше Ла Жьонес, поради което, като предпазна мярка, заобиколи, за да мине край къщата му. Понеже вратите и капаците на прозорците бяха затворени и всички светлини вътре изгасени, Питу, за да се убеди, че горският си е вкъщи, започна да имитира лая на куче с такова съвършенство, че Ронфло, басетът на Ла Жьонес, се хвана на провокацията, обаждайки се на свой ред настървено и душейки под портата.
От този момент нататък Питу си отдъхна. Щом Ронфло беше в къщата, Ла Жьонес също си беше там. Ронфло и Ла Жьонес бяха неразделни — срещнеше ли единият, човек можеше да бъде сигурен, че и другият скоро ще се появи.
Напълно успокоен, Анж се запъти към Брюйер-о-Лу. Примките бяха свършили работа. Два заека се бяха хванали и се бяха удушили.
Питу ги напъха в широкия джоб на онази твърде дълга дреха, която му ставаше все по-къса, и се прибра у леля си.
Старата мома си беше легнала, но алчността не й бе позволила да заспи. Като Перета38 тя бе правила сметки колко ще спечели от четири заешки кожи на седмица и това пресмятане я бе отвело толкова далеч, че сън не я хващаше. Ето защо с нервен трепет в гласа попита детето какво е донесло.
37
Гостоприемницата „Ла Бул-д’Ор-Куроне“, разположена на края на улица „Виле-ле-Моан“, е получила това име, наследявайки „Льо Поан-дю-Жур“ през 1785 г., и е била държана от Жан-Луи Мурет, чиято дъщеря Никол се омъжила за Модест Картие. Техният син придал на странноприемницата национална известност — бел.фр.изд.