— И доказателството е — продължи Бийо, — че те вземам при мен.
— Вземате ме при вас, скъпи господин Бийо? Не ми ли разправяте подобни работи само за да се подигравате с мен?
— Не. Да видим, какво ще ти трябва, за да преживееш?
— Ами почти три либри хляб на ден.
— А към хляба?
— Малко масло или сирене.
— Е — каза арендаторът, — разбирам, че не си труден за изхранване. Какво пък — ще те изхраним!
— Господин Питу — намеси се Катрин, — нямаше ли да питате баща ми и за друго нещо?
— Аз ли, госпожице? О, Бога ми, не!
— Ами защо дойдохте дотук тогава?
— Защото тръгнах с вас.
— А, това е наистина галантно! — рече Катрин. — Аз обаче не приемам комплимента. Вие дойдохте, господин Питу, за да попитате баща ми за новини от вашия покровител.
— Вярно! — възкликна Анж. — Гледай ти, странно, бях забравил.
— Ти си искал да говорим за достойния господин Жилбер? — каза арендаторът с тон, показващ дълбокото уважение, което изпитваше към земевладелеца.
— Точно така — отговори Питу. — Но сега вече нямам нужда от това. И понеже господин Бийо ме взема при себе си, спокойно мога да изчакам неговото завръщане от Америка.
— В такъв случай, приятелю мой, няма да чакаш дълго, защото той се е върнал.
— Виж ти! — извика Питу. — И кога?
— Не знам точно. Знам само, че преди седмица е бил в Хавър. В кобура на седлото нося един пакет, който ми е изпратил, когато е пристигнал. Предадоха ми го днес сутринта във Виле-Котре. Ето го.
— Ама кой ви каза, че е от него, татко?
— Що за въпрос! В пакета намерих писмо.
— Извинете ме, татко — усмихна се Катрин, — но мислех, че вие не знаете да четете. Поне все се хвалите, че не знаете.
— Да, да, хваля се! Бих искал да могат да кажат: „Бийо не дължи нищо на никого, дори и на началния учител. Бийо сам си е създал богатството!“ А писмото ми прочете един подофицер от жандармерията, когото срещнах.
— И какво пише в него, татко? Той е все така доволен от нас, нали?
— Съди сама.
И арендаторът извади от кожения си портфейл писмо, което подаде на дъщеря си. Катрин прочете:
Пристигам от Америка, където открих един народ, по-богат, по-велик и по-щастлив от нашия. И това е, защото той е свободен, а ние не сме. Но ние също вървим към нова ера и всеки трябва да работи, за да ускори идването на деня, когато светлината ще блесне. Познавам вашите принципи, драги ми господин Бийо, известно ми е вашето влияние върху събратята ви арендатори и цялата славна общност от добри работници и земеделци, с която се разпореждате не като крал, а като баща. Внушете им идеите за преданост и братство, които вие изповядвате. Философията е всеобща, всички хора трябва да прочетат правата и задълженията си в светлината на нейния факел. Изпращам ви една малка книжка, в която са изредени тези права и задължения. Тя е написана от мен, въпреки че името ми го няма на корицата. Разпространявайте принципите, изложени в нея — принципите на всеобщото равенство, накарайте да я четат на глас през дългите зимни вечери. Четенето е храна за ума, както хлябът е храна за тялото.
Тези дни ще дойда да ви видя и да ви предложа една нова форма на аренда, широко използвана в Америка. Тя се състои в поделяне на реколтата между арендатора и земевладелеца, което ми се струва по-близо до законите на изначалното общество и най-вече по волята Божия.
— Охо! — възкликна Питу. — Ето едно писмо, което ми изглежда добре написано.
— Нали? — зарадва се Бийо.
— Да, скъпи татко — каза Катрин, — ала се съмнявам, че подофицерът от жандармерията е на вашето мнение.
— И защо мислиш така?
— Защото ми се струва, че писмото може да компрометира не само доктор Жилбер, а и вас самия.
— Хайде де! — рече Бийо. — Ти винаги се боиш. Това не пречи брошурата да е тук и ето че ти намерихме занимание, Питу. Довечера ще я прочетеш.
— Ами през деня?
— През деня ще пасеш овцете и кравите. Вземи я все пак тази книжка.
И арендаторът извади от кобура на седлото една от онези брошурки с червена подвързия, които се издаваха в голям брой по онова време, със или без разрешението на властта.
Само че в този случай авторът рискуваше да попадне в каторгата.
— Прочети ми заглавието, Питу, за да мога да говоря поне за заглавието, докато науча съдържанието на съчинението. Ще ми прочетеш останалото по-късно.
Момъкът прочете на първата страница думите, чието използване оттогава ги е направило твърде мъгляви и нищо незначещи, но които в онази епоха намираха дълбок отзвук в сърцата: