— Значи не знаете да танцувате? — рече Катрин.
— Не — поклати глава Питу.
— Тогава ще ме придружите в неделя на танците и ще видите как танцува господин Дьо Шарни. Той танцува най-добре от всички младежи в околността.
— Кой е този господин Дьо Шарни? — поинтересува се Питу.
— Собственикът на замъка в Бурсон.
— И ще танцува в неделя?
— Естествено.
— И с кого?
— С мен.
Сърцето на Питу се сви, без да разбере защо.
— Значи, искате да бъдете хубава, за да танцувате с него? — каза той.
— За да танцувам с него, за да танцувам с другите, за да танцувам с всички.
— С изключение на мен.
— А защо не и с вас?
— Защото аз не умея да танцувам.
— Ще се научите.
— Ах, ако поискате да ми покажете вие, госпожице Катрин, ще се науча много по-добре, отколкото ако гледам господин Дьо Шарни, уверявам ви!
— Ще видим — усмихна се девойката. — А сега вече е време за лягане. Лека нощ, Питу.
— Лека нощ, госпожице Катрин.
Имаше и добро, и лошо в онова, което госпожица Бийо каза на Питу — доброто бе, че беше издигнат от пастир до книговодител; лошото бе, че той не знаеше да танцува, а господин Дьо Шарни знаеше; по думите на Катрин дори танцувал по-хубаво от останалите.
Цяла нощ Анж сънува, че гледа как танцува господин Дьо Шарни и че той танцува много зле.
На следващия ден се захвана за работа под напътствията на Катрин и бе поразен от откритието, което направи — колко приятно било ученето с някои учители. Само за два часа бе усвоил работата си напълно.
— Ах, госпожице! — възкликна той. — Ако вие ми бяхте преподавали латински вместо абат Фортие, сигурен съм, че нямаше да допускам варваризми.
— И щяхте да учите за абат?…
— И щях да уча за абат — кимна Питу.
— И щяхте да бъдете затворен в една семинария, където жена не би могла да влезе никога…
— Виж ти — рече момъкът, — въобще не съм помислял за това, госпожице Катрин… Предпочитам да не съм абат!…
В девет часа господин Бийо се върна; той бе излязъл, преди Питу да бе станал. Всяка сутрин в три арендаторът наглеждаше излизането на конете и на коларите си; после обикаляше по нивите чак до девет, за да види дали всички разбойници са по местата си и дали всеки върши своята работа; в девет се прибираше, за да закуси, и в десет тръгваше отново; в един обядваха и следобедът, както и утринните часове, минаваше в грижи за имота. Така че делата на Бийо вървяха от добре по-добре. Както бе казал, той имаше шейсет арпана на слънце и хиляда луидора на сянка. А и най-вероятно, ако се пресметнеше точно, ако Питу направеше тази сметка, без да е прекалено разсеян от присъствието на госпожица Катрин или от спомена за нея, щяха да се открият няколко луи и няколко арпана земя свръх онова, което бе признал простодушният Бийо.
По време на закуската арендаторът предупреди момъка, че първото четене на съчинението на доктор Жилбер ще стане на по-следващия ден в плевнята, в десет часа сутринта.
Питу плахо отбеляза, че в десет започва литургията, ала земеделецът отвърна, че тъкмо затова е избрал този час, за да изпита работниците си.
Вече споменахме, че Бийо бе философ.
Той мразеше свещениците, на които гледаше като на апостоли на тиранията, и намирайки сгоден случай да издигне олтар срещу олтара, с охота се възползваше.
Госпожа Бийо и Катрин се осмелиха да направят няколко възражения, но арендаторът отговори, че ако искат, те могат да отидат на литургия, защото религията е създадена за жените; що се отнасяше до мъжете обаче, бе категоричен — трябваше или да изслушат четенето на съчинението на доктора, или да напуснат къщата му.
Философът Бийо бе истински деспот в дома си; единствено Катрин имаше привилегията да надига глас срещу решенията му; ала ако тези решения бяха окончателни в ума на арендатора, което той показваше със смръщване на вежди, девойката замълчаваше подобно на останалите.
Само че този път Катрин реши да използва обстоятелството в интерес на Питу. Ставайки от масата, тя обърна внимание на баща си, че Питу е твърде зле облечен, за да може да каже всички хубави неща, които трябва да каже на по-следващия ден, и да играе ролята на учител, понеже именно той щеше да обучава, и че учителят не бива да има за какво да се черви пред своите ученици.
Бийо упълномощи дъщеря си да се разбере за облеклото на Питу с господин Дюлороа, шивач във Виле-Котре.
Катрин имаше право — новите дрехи не бяха въпрос на лукс за бедния Анж. Панталонът, който носеше, бе същият, дето му беше поръчал преди пет години доктор Жилбер, и от прекалено дълъг бе станал прекалено къс, но все пак — трябва да го признаем — под грижите на госпожица Анжелик бе удължаван с по два палеца на година. Колкото до жакета, той не съществуваше вече повече от две години и бе заменен с ризата от серж, с която нашият герой се представи на читателите ни в първите страници на тази история.