Питу никога не бе помислял за тоалета си. Огледалото беше нещо непознато при госпожица Анжелик; и понеже изобщо нямаше, както красивия Нарцис, изначално предразположение да се влюби в себе си, момъкът никога не се бе сещал да се огледа в изворите, край които залагаше капаните си за птици.
Ала от мига, в който госпожица Катрин му бе предложила да я придружи на танците, от мига, в който бе станало въпрос за господин Дьо Шарни, този елегантен кавалер, от часа, когато историята за бонетата, чрез които девойката разчиташе да се направи още по-хубава, се бе изсипала в ухото му, Питу се беше огледал в едно стъкло и натъжен от окаяността на дрехите си, се бе запитал по какъв начин и той би могъл да прибави нещо към природните си предимства.
За жалост въобще не бе в състояние да си отговори на този въпрос. От дрехите му лъхаше на вехто. За нови обаче трябваха пари, а през целия си живот момъкът не бе притежавал и едно дение.
Питу знаеше, че при състезанията с флейти или със стихове пастирите се увенчават с венци от рози; но с право смяташе, че подобна корона, колкото и да отива на лицето му, само би подчертала мизерността на облеклото му.
Така че бе изненадан доста приятно, когато в неделя, в осем часа сутринта, докато размишляваше върху начините да разхубави личността си, влезе Дюлороа и остави на един стол дреха и панталон в небесносин цвят, заедно с бяла жилетка на розови райета.
В същото време пристигна шивачка и сложи на друг стол една риза и една вратовръзка — ако ризата се окажеше по мярка, бе й наредено да ушие още половин дузина.
Това бе часът на изненадите — след шивачката се появи шапкарят. Той донесе една малка триъгълна шапка най-нов фасон, придаваща изисканост и елегантност, от най-добрите, които се правеха при господин Корню, първия шапкар на Виле-Котре.
Освен това бе натоварен от обущаря да постави в краката на Питу един чифт обувки със сребърни токи, изработени специално за него.
Момъкът не можеше да дойде на себе си. Не можеше да повярва, че всичките тези богатства му принадлежат. Дори в най-невероятните си мечти не бе дръзвал да си пожелае подобен гардероб. Сълзи на признателност навлажниха клепачите му и той успя само да прошепне: „О, госпожице Катрин! Госпожице Катрин! Никога не ще забравя това, което сторихте за мен.“
Всичко му стоеше чудесно, сякаш бе правено по мярка — единствено обувките бяха наполовина по-малки. Господин Лодро, обущарят, бе взел мярка по крака на сина си, който бе с четири години по-голям от Питу.
Това превъзходство над младия Лодро предизвика за момент гордост у нашия герой, ала поривът на задоволство бе попарен от мисълта, че ще се наложи да отиде на танците без обувки или пък със старите, които вече изобщо не подхождаха на облеклото му. Тревогата обаче бе мимолетна. Един чифт обувки, изпратен в същото време на господин Бийо, оправи работата. Оказа се за щастие, че краката на Бийо са със същия размер като тези на Питу, което грижливо бе скрито от арендатора, от страх да не бъде унизен.
Докато Анж се преобличаше във великолепния костюм, влезе фризьорът. Той раздели жълтите му коси на три части: едната, най-голямата, остави да падне като опашка върху дрехата му; другите две, с не особено поетичното име кучешки уши — но какво да се прави, такова беше името, — бяха предназначени да покрият слепоочията му.
Сега нека признаем едно нещо — че когато Питу, сресан, фризиран, с панталона и дрехата в синьо, с розовия жакет и ризата с жабо, с опашката и кучешките уши, се погледна в огледалото, му бе много трудно да се познае и се обърна, за да провери дали самият Адонис не е слязъл на земята.
Нямаше никого наоколо. Усмихна се мило на себе си. И с вирната глава, с палци в джобчетата на жилетката изрече, повдигайки се на пръсти:
— Да го видим този господин Дьо Шарни!
Вярно е, че в новия си тоалет Анж Питу приличаше не на герой на Вергилий, а по-скоро на пастир на Вато70.
Още щом прекрачи прага и влезе в кухнята на фермата, момъкът предизвика триумф.
— Я! Ама погледнете го, мамо — възкликна Катрин. — Колко е хубав така Питу!
— Наистина е неузнаваем — каза госпожа Бийо.
За нещастие от общото впечатление, което я бе поразило, девойката премина към подробностите. В тях Питу не беше толкова съвършен, колкото на пръв поглед.
— О, това е смешно — извика Катрин, — какви големи ръце имате!
70
Жан-Антоан Вато (1684 — 1721) — френски живописец и график, автор на галантни битови сцени — бел.прев.