— Да, имам страхотни ръце, нали? — отвърна той.
— И големи колене.
— Което е доказателство, че трябва да раста.
— Та, струва ми се, че и така сте достатъчно голям, господин Питу.
— И все пак ще раста още. Аз съм само на седемнайсет години и половина.
— И нямате прасци.
— А! Това е вярно, никакви ги няма. Но ще пораснат.
— Да се надяваме — рече Катрин. — Все едно, много сте хубав!
Момъкът се поклони.
— Охо! — удиви се арендаторът, влизайки и на свой ред оглеждайки Питу. — Какъв си издокаран, момчето ми! Ще ми се леля ти Анжелик да те види така.
— На мен също — отговори Питу.
— Чудя се какво ли би рекла? — подхвърли Бийо.
— Нищо, ще побеснее.
— Но, татко — каза Катрин с известно безпокойство, — дали тя не би имала правото да го прибере обратно?
— След като го е изгонила?
— И освен това петте години минаха — добави Питу.
— Какви пет години? — попита Катрин.
— Тези, за които доктор Жилбер бе оставил хиляда франка.
— Значи е оставил хиляда франка на леля ти?
— Да, да, да, за да ме даде да уча занаят.
— Какъв човек! — възкликна арендаторът. — Като си помисля, че всеки ден чувам да разправят подобни неща. А и за него — той направи жест с ръка — това е въпрос на живот и смърт.
— Доктор Жилбер искаше да получа професия — каза Питу.
— И е имал право. Ето как обаче се провалят добрите намерения. Оставят хиляда франка, за да може едно дете да изучи занаят, но вместо да изучава занаят, го пращат при някакъв свещеник, който решава да го прави семинарист. И колко му плащаше тя на твоя абат Фортие?
— Кой?
— Леля ти.
— Нищо не му плащаше.
— Слагала си е в джоба двестате ливри на добрия господин Жилбер?
— Вероятно.
— Слушай, Питу, ще ти дам един съвет и той е, когато онази дърта набожна лицемерка леля ти пукне, да огледаш внимателно навсякъде — в шкафовете, в сламениците, в гърнетата за кисели краставици.
— Защо? — попита Питу.
— Защото ще откриеш някое съкровище, например стари луидори във вълнен чорап. О, разбира се, понеже не би намерила достатъчно голяма кесия, за да остави в нея спестяванията си.
— Мислите ли?
— Сигурен съм. Но ще говорим за това, като дойде моментът. Сега предлагам да се поразходим. У теб ли е книгата на доктор Жилбер?
— В джоба ми е.
— Добре ли го обмислихте, татко? — рече Катрин.
— Няма нужда да размишляваш, за да вършиш добрини, детето ми — отвърна арендаторът, — докторът ми е заръчал книгата да се чете, да се разпространяват принципите, които съдържа, и книгата ще бъде четена, а принципите — разпространявани.
— Все пак ние с мама можем ли да отидем на литургия? — попита плахо Катрин.
— Вървете, вие сте жени — бе отговорът на Бийо. — Ние сме мъже — това е друга работа. Хайде, Питу.
Анж се поклони на госпожа Бийо и на Катрин и последва арендатора, много горд, че е бил наречен мъж.
7.
В която се доказва, че ако дългите крака са малко тромави за танци, то са много полезни за бягане
В плевнята се бе събрало множество. Както казахме, Бийо беше уважаван от хората си и макар често да ги мъмреше, хранеше ги и им плащаше добре.
Ето защо всички се бяха отзовали на поканата му.
Впрочем по това време сред народа бе плъзнала онази странна треска, която обхваща нациите, когато предстои да се заемат с работа. Чужди, нови, почти непознати думи излизаха от устните, които никога не ги бяха произнасяли. Това бяха думите „свобода“, „независимост“, „освобождение“, и чудно нещо — чуваше се тези слова да се мълвят не единствено сред народа, не, изричаше ги най-напред благородничеството и гласът, който отговаряше, бе само едно ехо.
От Запад беше дошла тази светлина, призвана да огрява, та чак да изгаря. В Америка се бе надигнало това слънце, което трябваше да превърне Франция в огромен пожар, в чиито отблясъци ужасените нации щяха да прочетат думата „република“, изписана с кървави букви.
И така, тези събрания, на които се занимаваха с политически дела, не бяха толкова редки, колкото можеше да се предположи. Хора, излезли незнайно откъде, апостоли на един невидим бог и почти непознати, обикаляха градове и села, сеейки навред идеи за свобода. Правителството, сляпо дотогава, започна да си отваря очите. Онези, които бяха начело на огромната машина, която се нарича държава, чувстваха, че някои от механизмите престават да работят, без да са в състояние да разберат откъде идва препятствието. Духът на съпротивлението бе завладял умовете, ако не и мишците и ръцете — невидим, но присъстващ, осезаем, заплашителен, а понякога страховит, защото, подобно на привиденията, беше неуловим и се долавяше, без да може да бъде потушен.