Без да знае точно защо, Питу имаше силно желание да остане на Алеята на въздишките; но съвсем не за да стои на сянка между двете редици букови дървета Катрин се бе стъкмила в този гиздав тоалет, който бе очаровал момъка.
Жените са като цветята, които случайността е повелила да поникнат на сянка — те непрестанно се стремят към светлината и, по един или друг начин, техните свежи и благоуханни венчета трябва непременно да се отворят към слънцето, което ги кара да повехнат и изсъхнат.
Само виолетката, по думите на поетите, има скромността да остане скрита, ала тя все жали за своята безполезна красота.
Така че Катрин задърпа усърдно Питу за ръката и те поеха към играчите на топка. Ще побързаме да кажем, че не бе нужно да го теглят дълго. Той също бързаше да покаже небесносинята си дреха и кокетната триъгълна шапка, както Катрин — своето боне а ла Галатея78 и корсета в гълъбов цвят.
Едно нещо ласкаеше нашия герой и му даваше краткотрайно предимство пред девойката. Понеже никой не го разпознаваше, тъй като никога не го бяха виждали в такива великолепни одежди, вземаха го за млад чужденец, дошъл от града, някой племенник или братовчед на семейство Бийо, дори годеник на Катрин. Но Питу твърде много държеше на установяването на неговата самоличност, за да може заблудата да продължи безкрай. Той толкова пъти кимна с глава на свои приятели, толкова пъти свали шапка пред свои познати, че най-накрая разпознаха в напетия селянин недостойния ученик на метр Фортие и се понесе нещо като възглас:
— Това е Питу! Видяхте ли Анж Питу?
Този възглас стигна до госпожица Анжелик, ала тъй като онзи, който според мълвата бе нейният племенник, беше едно мило момче, крачещо с ходилата навън и свободно отпуснати ръце, старата мома, която винаги бе виждала Питу да върви с ходила навътре и лакти до тялото, поклати недоверчиво глава и се задоволи да заключи:
— Лъжете се. Това не е моят нескопосан племенник.
Двамата млади спряха при играещите на топка. В този ден имаше сключен облог между играчите от Соасон и тези от Виле-Котре, така че състезанието бе от най-оживените. Катрин и Питу се настаниха на склона, на височината на въжето, място, което Катрин избра като най-добро.
След миг чуха гласа на метр Фароле, който викаше:
— На две. Минаваме.
И играчите преминаха, ще рече всеки отиде да защитава своето поле и да напада това на противника. Един от тях се поклони с усмивка на Катрин; тя му отвърна с реверанс, поруменявайки. В същото време Питу усети как по ръката на девойката, опряна на неговата, пробягаха ситни нервни тръпки.
Непозната мъчителна тревога стегна сърцето на момъка.
— Това ли е господин Дьо Шарни? — попита той, гледайки спътницата си.
— Да — отговори Катрин. — Значи го познавате?
— Не го познавам — поклати глава Питу, — но се досетих кой е.
Наистина Анж бе познал в младия човек господин Дьо Шарни по онова, което Катрин му бе казала предната вечер.
Този, който я бе поздравил, беше изискан двайсет и три — двайсет и четири годишен благородник, хубав, строен, с елегантни форми и грациозни движения, което е обичайно за онези, при които аристократичното възпитание е започнало още от люлката. Всички тези физически упражнения, които се правят добре само ако са били изучавани от детинство, биваха изпълнявани от господин Изидор Дьо Шарни със забележително съвършенство; освен това той бе от хората, чийто тоалет неизменно подхождаше на заниманието, за което бе предназначен. Ловните му костюми издаваха безупречен вкус; облеклото му за фехтовалната зала би могло да послужи за модел на самия свети Георги; и накрая дрехите му за езда бяха или по-скоро изглеждаха, благодарение на начина, по който ги носеше, с твърде особена кройка.
През този ден господин Дьо Шарни — по-малък брат на нашия стар познайник граф Дьо Шарни, — сресан с небрежността на утринния тоалет, бе в светъл прилепнал панталон, който открояваше изящните му и мускулести нозе; елегантните сандали за игра на топка, привързани с каишки, заместваха временно или обувките с червени токове, или ботушите с обърнати кончови; бял жакет от пике очертаваше талията му, сякаш бе стегната в корсет, а горе на склона прислужникът му държеше една зелена дреха със златни ширити.
78
Наречено така по пасторалния роман на Флориан (1783) — бел.фр.изд. (Жан-Пиер Кларис дьо Флориан (1755 — 1794) — френски писател, син на племенник на Волтер; автор на пасторали, романи, комедии и басни. Член на Френската академия, 1788 — бел.ред.)