Анж слезе по малка външна дървена стълба и седна на една пейка под прозореца на Катрин. Случайността ли го бе довела точно тук, или момъкът познаваше този прозорец и тази пейка?
Все едно, Питу, преоблечен във всекидневния си костюм, за който не бе имало време да бъде подменен и който се състоеше от черния панталон, дългата зелена риза и порижавелите обувки, извади брошурата от джоба си и започна да чете.
Не бихме дръзнали да кажем, че в началото очите на читателя не се извръщаха от време на време крадешком към прозореца; но тъй като прозорецът, обрамчен с латинки и грамофончета, не позволяваше да се види фигурата на девойката, най-накрая очите на Питу се втренчиха в книгата.
Вярно е, че понеже почти не обръщаше страниците и колкото по-вглъбен изглеждаше, толкова по-малко ръката му се докосваше до тях, то би могло да се помисли, че умът му е другаде и че той бленува, вместо да чете.
Изведнъж му се стори, че върху разтворената брошура, осветявана от утринното слънце, пада сянка. Тази сянка, прекалено плътна, за да е от облак, можеше да бъде само от някое непрозрачно тяло — има обаче непрозрачни тела, които са така очарователни за гледане, че Анж бързо вдигна глава, за да види кое е това, което му закрива слънцето.
Момъкът се мамеше. Действително едно непрозрачно тяло му отнемаше светлината и топлината, която Диоген си поискал от Александър83. Ала наместо очарователно, тъкмо обратното, непрозрачното тяло представляваше твърде неприятна гледка.
То беше на четирийсет и пет годишен мъж, още по-висок и по-слаб от Питу, облечен в дреха, износена почти колкото неговата, който, навел се над рамото му, четеше явно с любопитство, равно по сила на разсеяността на младежа.
Питу бе смаян. Една приветлива усмивка се изписа на устните на мъжа в черно и разкри уста, в която бяха останали четири зъба, два отдолу и два отгоре, кръстосани и заострени като бивни на глиган.
— Американско издание — каза мъжът с носов глас, — формат ин октаво84: „За независимостта на човека и свободата на нациите“, Бостън, 1788 година.
Питу го гледаше с нарастващо учудване, така че когато мъжът спря да говори, очите на момъка едва не бяха изскочили от орбитите си.
— Бостън, 1788 година. Така ли, господине? — повтори той.
— Това е трактатът на доктор Жилбер — рече черният мъж.
— Да, господине — отвърна вежливо Питу.
И стана, защото бе слушал, че е неучтиво да говориш седнал пред човек, който те превъзхожда; а във все още наивното съзнание на Анж всеки мъж имаше правото да заяви своето превъзходство над него.
Ала изправяйки се, забеляза откъм прозореца нещо розово и движещо се да му хвърля поглед. Това нещо бе госпожица Катрин. Девойката го гледаше по странен начин и му правеше чудновати знаци.
— Ако не е недискретно, господине — поде човекът в черно, който, стоейки с гръб към прозореца, бе съвършено чужд на ставащото, — на кого принадлежи тази книга?
И той посочи с пръст, но без да я докосва, брошурата, която Питу държеше в ръцете си.
Момъкът щеше да каже, че книгата принадлежи на господин Бийо, когато до ушите му достигнаха, промълвени с почти умоляващ глас, думите:
— Кажете, че е ваша.
Черният мъж, който цял бе станал поглед, не чу тези думи.
— Господине — произнесе величествено Анж, — тази книга е моя.
Човекът в черно вдигна глава, защото забеляза, че от време на време учуденият поглед на Питу се разминава с неговия, за да се впери на съвсем друго място. Той видя прозореца, но Катрин бе предугадила движението му и, бърза като птичка, бе изчезнала.
— Какво току поглеждате нагоре? — попита черният мъж.
— А, така, господине! — подхвърли Питу, усмихвайки се. — Позволете ми да отбележа, че сте прекалено любопитен. Curiosis или по-скоро avidus cognoscendi85, както казваше моят учител абат Фортие.
— Значи твърдите — подхвана разпитващият, без изобщо да изглежда впечатлен от това доказателство за ученост, което току-що бе дал Питу с намерението да демонстрира, че стои по-високо, отколкото бе показал отначало, — та значи твърдите, че тази книга е ваша?
Момъкът извърна очи така, че прозорецът се намери в полезрението му. Главата на Катрин се появи отново и му направи утвърдителен знак.
— Да, господине — отвърна Питу. — Ще желаете ли да я прочетете? Avidus legendi libri или legendae histori86.
— Господине — каза човекът в черно, — вие ми изглеждате много над съсловието, за което говори облеклото ви: Non dives vestitu sed ingenio87. Следователно ви арестувам.
83
Плутарх, „Александър“, 14: „Затова Александър сам отишъл при него. Диоген се припичал на слънце. Като видял да приближават толкова хора, надигнал се за малко и се загледал в Александър. Царят го поздравил сърдечно и запитал има ли нужда от нещо. «Да, рекъл Диоген, отмести се малко, че ми закриваш слънцето.»“ — бел.фр.изд. (Тук и до края цитатите от Плутарх са по „Успоредни животописи“, „Народна култура“, 1981 г., в превод от старогръцки на Богдан Богданов — бел.ред.)
86
Avidus legendi libri… legendae histori (лат.) — жадуващ да прочете книгата или да прочете историята — бел.прев.