— Ще ме извините, господине — рече приставът, предпазливо открехвайки вратата и показвайки заповедта, подписана от лейтенанта от полицията91, — но според обичая, щом се започва с думите „В името на краля“, значи Негово величество е чул да се говори за вас. Макар да не ви познава лично, не отхвърляйте честта, която ви оказва, и приемете по подобаващ начин онези, които се представят от негово име.
И с учтив поклон и приятелско намигване приставът затвори вратата, след което претърсването продължи.
Бийо замълча и скръсти ръце, сновейки из тази стая с нисък таван като лъв в клетка — чувстваше се уловен и във властта на тези хора.
Те вършеха усърдно работата си. Изглеждаха, сякаш бяха паднали от небето. Никой не ги бе видял, освен надничарят, който им бе посочил пътя. В двора кучетата не се бяха разлаяли; сигурно началникът на операцията минаваше за ловък човек сред колегите си и това не беше първата му акция.
Бийо чу скимтенето на дъщеря си, затворена в стаята над неговата. Той си спомни пророческите й думи, защото нямаше никакво съмнение, че причината за преследването, на което бе подложен, е книгата на доктора.
В това време удари девет часа и през зарешетения прозорец арендаторът можа да преброи един подир друг изполичарите, които се връщаха от работа. Тази гледка го убеди, че в случай на сблъсък силата, ако не правото, бе на негова страна. Това накара кръвта да закипи във вените му. Той вече не бе в състояние да се сдържа и като хвана дръжката на вратата, разклати я така, че още едно-две подобни раздрусвания, и ключалката щеше да изхвръкне.
Полицаите дойдоха веднага да отворят и видяха арендатора, застанал на прага със заплашителен вид — в къщата му всичко бе преобърнато.
— Ама какво търсите при мен в края на краищата? Кажете ми или, дяволите да ви вземат, кълна се, че ще ви накарам да ми кажете!
Последователните завръщания изобщо не бяха убягнали на пристава, човек с опитно око. Той беше преброил прислугата във фермата и се бе уверил, че стигне ли се до сблъсък, не би могъл да овладее положението. Така че се приближи до Бийо с още по-сладникава учтивост от обичайното и като му се поклони, отвърна:
— Ще ви кажа, господин Бийо, въпреки че е против навиците ни. Онова, което дирим у вас, е една размирническа книга, една подпалваческа брошура, забранена от нашите кралски цензори.
— Книга у земеделец, който не знае да чете.
— Какво учудващо има, след като сте приятел на автора и той ви я е изпратил.
— Изобщо не съм приятел на доктор Жилбер — каза Бийо, — аз съм негов най-покорен слуга. За беден арендатор като мен е твърде голяма чест да бъде приятел на доктора.
Този безразсъден отговор, с който Бийо се издаваше, че познава не само автора, което бе съвсем естествено, защото авторът беше собственик на тези земи, но и книгата, осигури победата на полицая. Той се окопити, доби отново обичайния си любезен вид и докосвайки ръката на арендатора с усмивка, която сякаш разцепи напречно лицето му, рече:
— Сама го каза92. Познавате ли този стих, добри ми господин Бийо?
— Не знам стихове.
— Това е от господин Расин, един велик поет.
— Е, какво? Какво значи този стих? — попита Бийо, изкаран от търпение.
— Значи, че току-що се издадохте.
— Аз ли?
— Самият вие.
— Как така?
— Като назовахте пръв доктор Жилбер, когото ние имахме благоразумието да не назоваваме.
— Вярно — прошепна Бийо.
— Да разбирам ли, че признавате?
— Ще направя нещо повече.
— О! Драги господин Бийо, вие сте много добър към нас. И какво е то?
— Ако това е книгата, която търсите, и аз ви кажа къде е — подхвана арендаторът с безпокойство, което не успя напълно да скрие, — вие ще престанете да ровите тук, нали?
Приставът направи знак на двамата полицаи.
— Естествено — рече той, — защото тази книга е предмет на обиска. Само че — добави с усмихнатата си гримаса, — може би вие ще ни признаете, че имате един екземпляр, притежавайки десет?
— Имам само един, кълна ви се.
— Това сме длъжни да установим чрез по-щателен обиск, скъпи господин Бийо — каза приставът. — Потърпете още пет минути. Ние сме само служители, получили заповед от властите, и вие не бихте желали да се противопоставите на това почтени хора — а такива има във всички съсловия, драги господин Бийо, — … не бихте желали да се противопоставите на това почтени хора да изпълнят дълга си.
Черният мъж бе намерил верния тон. Така трябваше да говори на Бийо.
— Ами изпълнявайте го — махна с ръка арендаторът, — но по-бързо.
И им обърна гръб.
91
Лейтенантът от полицията е същият този Тиру дьо Кросън от „Колието на кралицата“, който след 14 юли емигрира — бел.фр.изд.