Ала омайното ухание на люцерна и риган не можеше да го накара да забрави вареното свинско на госпожа Бийо и четвъртината черен хляб, тежаща либра и половина, която Катрин му даваше на всяко ядене, сиреч три пъти на ден.
Този хляб, който тогава струваше четири и половина су либрата, огромна цена, равняваща се най-малко на девет су в наше време, този хляб, който не достигаше в цяла Франция и минаваше, само да бе годен за ядене, за онази легендарна козуначена кифла, която херцогиня Дьо Полиняк95 препоръчваше на парижаните, когато те вече нямаха и брашно.
Ето защо Питу си казваше философски, че госпожица Катрин е най-щедрата принцеса на света, а фермата на господин Бийо — най-разкошният дворец във вселената.
Сетне, подобно на израилтяните на брега на Йордан, той обръщаше помръкнал взор на изток, ще рече по посока на тази блажена ферма, и въздишаше.
Впрочем въздишането не е нещо неприятно за човек, който има нужда да си поеме дъх след лудо бягане.
Питу дишаше, въздишайки, и усещаше как мислите му, в един момент заплетени и объркани, се връщат заедно с дъха.
— Защо ли — каза си той тогава, — ми се случиха толкова много необикновени събития в такъв кратък промеждутък от време? Защо за три дни се струпаха повече произшествия, отколкото през целия ми останал живот?
— Защото сънувах котка, която бе враждебно настроена към мен — рече си Питу.
И направи жест, който означаваше, че изворът на нещастията му е пределно ясен.
— Да — добави подир миг на размисъл, — но това не е логика като тази на моя уважаван абат Фортие. Съвсем не защото съм сънувал сърдита котка станаха всички тези истории. Сънят е даден на човека само за да го предупреждава.
— Не знам кой автор — продължи Питу — бе казал: „Ти си сънувал, внимавай.“ Cave, somniasti.
— Somniasti? — запита се момъкът уплашен. — Не допускам ли поредния варваризъм? Е, не! Правя само една елизия96. На граматически правилен език би трябвало да се каже somniavisti.
— Учудващо е — додаде Питу, възхитен от познанията си — как го знам латинския, откакто не го изучавам.
И след това славословие на самия себе си потегли отново.
Питу вървеше с широка, макар и по-спокойна крачка. Така можеше да изминава по две левги на час.
И ето че два часа по-късно Нантьой бе останал далеч и той се отправяше към Дамартен.
Изведнъж ухото му, тренирано като на осаг97, долови тропот от подкови, отекващ по пътя.
— Охо! — възкликна Питу, изричайки знаменития стих на Вергилий: — Quadrupe dante pu trem soni tu quatit ungula campum.98
И се огледа.
Ho не видя нищо.
Бяха ли това магаретата, които бе задминал при Левинян и които бяха препуснали в галоп? Не, защото по пътя звънтяха железни нокти, както казва поетът, а в Арамон и дори във Виле-Котре Питу не познаваше друго магаре, освен това на госпожа Сабо, което да е подковано, а госпожа Сабо пренасяше пощата между Виле-Котре и Крепи99.
Така че той забрави временно тропота, който бе чул, и се върна отново към размишленията си.
Какви бяха тези черни мъже, които го бяха разпитвали за доктор Жилбер, които му бяха вързали ръцете, които го бяха преследвали и от които накрая бе избягал?
Откъде идваха тези хора, съвършено непознати в целия кантон?
Какво в частност имаха да уреждат с Питу, който не ги бе виждал никога?
Как, без той да ги познава, те го познаваха? Защо госпожица Катрин му бе казала да тръгне за Париж и защо, за да улесни пътуването му, му бе дала един луидор от четирийсет и осем франка, сиреч двеста и четирийсет либри хляб, по четири су либрата, храна за осемдесет дни, тоест за близо три месеца, при малки ограничения?
Дали госпожица Катрин предполагаше, че Питу може или ще трябва да отсъства осемдесет дни от фермата?
Изведнъж той потръпна.
— А! — свъси вежди. — Пак този тропот!
И се озърна.
— Този път не се лъжа — каза си, — тропотът, който чувам, е от галопиращ кон. Скоро ще се покаже на баира.
Едва си го бе помислил, и един кон се появи горе на малкия хълм, който Питу току-що бе оставил зад гърба си, ще рече на около четиристотин крачки от него.
Той, който не бе допуснал, че агент от полицията може да се превърне в магаре, изцяло допускаше, че би могъл да яхне кон, за да догони жертвата, която му се изплъзваше.
Страхът, който го беше напуснал за момент, го обхвана отново и го дари с крака, по-дълги и по-неуморими от онези, с които така чудесно си бе послужил преди два часа.
98
Вергилий, „Енеида“, песен VIII, стих 596 — бел.фр.изд. (В българското издание — стих 600 — 601: „… ронливата почва тътне под конския тропот.“ — бел. ред.)