Ето защо, без да разсъждава, без да поглежда назад, без дори да се опитва да прикрие бягството си, разчитайки на превъзходството на стоманените си прасци, с един скок Питу се прехвърли от другата страна на крайпътния ров и се втурна през полето по посока на Ерменонвил. Той не знаеше, че това е Ерменонвил. Само забеляза на хоризонта върхарите на няколко дървета и си каза:
— Ако стигна до тези дървета, от които несъмнено започва гора, аз съм спасен.
И се устреми към Ерменонвил.
Този път трябваше да се удържи победа над препускащ кон. Така че Питу се носеше не на нозе, а на криле.
Още повече, че след като беше изминал стотина крачки през нивите, бе хвърлил поглед назад и бе видял ездача да кара коня си да направи огромния скок, който самият той бе направил над крайпътния ров.
От този момент насетне за беглеца нямаше съмнение, че именно него преследва конникът, и той удвои бързината, без повече да се обръща назад, от страх да не загуби време. Онова, което сега ускоряваше неговия бяг, не беше тропотът на подковите; шумът се притъпяваше в полята с люцерна и угарите. Онова, което ускоряваше неговия бяг, бе нещо като вик, който го следваше по петите, последната сричка от името му, произнасяно от ездача, едно „У!“, което приличаше на ехо от гнева му и сякаш цепеше въздуха.
Ала след десет минути лудо бягане Питу усети тежест в гърдите и прилив на кръв в главата. Очите му започнаха да играят в орбитите. Стори му се, че коленете му нарастват до значителни размери, а бъбреците му се изпълват с малки камъчета. От време на време се спъваше в пръстта, той, който обикновено вдигаше крака така високо, че се виждаха всички гвоздеи на подметките му.
Най-накрая конят, роден с превъзходство над човека в изкуството на бягането, взе надмощие над двуногия Питу, който в същото време чуваше ездача да вика вече не „У!“, а високо и ясно: „Питу! Питу!“
Беше свършено, всичко бе загубено.
Все пак момъкът се помъчи да продължи да бяга; това бе по-скоро машинално движение, движеше се по силата на инерцията. В миг коленете му изневериха. Той се олюля и се просна с дълбока въздишка по лице на земята.
Но падайки, твърдо решен да не става повече, поне по своя воля, получи удар с камшик през кръста. Разнесе се яка ругатня, която не му бе непозната, и един много познат глас кресна:
— Така значи, хайванино! Така значи, глупако! Зарекъл си се да умориш Каде.
Името на Каде прекрати колебанията на Питу.
— А! — възкликна той, обръщайки се по гръб. — Чувам гласа на господин Бийо.
Това наистина беше Бийо. След като Питу се увери в самоличността му, се надигна на седалището си.
От своя страна арендаторът бе укротил Каде, целия окъпан в бяла пяна.
— Ах, скъпи господин Бийо! — извика Анж. — Колко сте добър, да тичате така подир мен! Кълна ви се, че щях да се върна във фермата, щом свършеше двойният луидор на госпожица Катрин. Но след като сте тук, ето, вземете си го, защото в крайна сметка той си е ваш, и да се прибираме във фермата.
— Хиляди дяволи! — каза Бийо. — Става въпрос тъкмо за фермата! Къде са шпионите?
— Шпионите ли? — попита Питу, който не разбираше много добре значението на тази дума, влязла неотдавна в езика100.
— Да! Шпионите — кимна Бийо, — мъжете в черно, ако така ти е по-ясно.
— Аха, мъжете в черно! Не смятате ли, скъпи господин Бийо, че не съм се забавлявал с това да ги чакам?
— Браво! Тогава те са някъде назад.
— Мога само да се гордея, ала след бягането, което му хвърлих, това е най-малкото, струва ми се.
— А щом си сигурен в преднината си, защо препускаше като бесен?
— Ами защото реших, че е шефът им, който, за да не се посрами, ме преследва на кон.
— Виж ти! Не си толкова глупав, колкото те мислех. Тогава, щом пътят е свободен — напред към Дамартен.
— Как напред?
— Така! Ставай и тръгвай с мен!
— Значи отиваме в Дамартен?
— Да. Ще взема един кон от кръстника Льофран, ще му оставя Каде, който е капнал, и довечера ще продължим за Париж.
— Както кажете, господин Бийо, както кажете!
— Е, добре! Напред!
Питу направи усилие да се подчини.
— Много бих искал, драги господин Бийо, но не мога — рече той.
— Не можеш ли да се изправиш?
— Не.
— Та ти току-що така пъргаво се надигна.
— Няма нищо чудно в това, след като чух гласа ви и в същото време все едно получих удар с камшик по гърба. Ала тези неща стават само по веднъж. Сега свикнах с гласа ви, а колкото до камшика, сигурен съм, че вече няма да го употребите за друго, освен да направлявате бедния Каде, който е загрял почти толкова, колкото мен.
100
В оригинала „mouchards“ (шпиони) — бел. прев. Дюма греши: думата е употребена за първи път през 1580 г. в смисъл на шпионин — бел.фр.изд.