— Е, господин Бийо! — рече Питу. — Мисля, че право казвахте и че пристигнахме в добър момент.
— Хайде, помогни ми.
— Какво ще правим? Ще бягаме ли?
— Не. Младото конте е мъртво, но бедният савоец е само припаднал, както ми се струва. Помогни ми да го качим на гърба ми. Не можем да го оставим тук да бъде довършен от тези проклети германци.
Бийо говореше на език, който стигаше право до сърцето на Питу. Той не намери какво да възрази, освен да се подчини. Хвана тялото на окървавения савоец и го натовари, както би направил с някой чувал, на рамото на якия арендатор, който, като видя, че улица „Сент Оноре“ е свободна и видимо пуста, пое заедно с Питу по пътя към Пале Роаял.
11.
Нощта на 12 срещу 13 юли110
Отначало улицата се бе сторила празна и пуста на Бийо и Питу, защото драгуните, втурвайки се да преследват основната маса бегълци, се бяха отправили към пазара „Сент Оноре“ и се бяха пръснали по улиците „Луи льо Гран“ и „Гайон“. Но колкото повече Бийо напредваше към Пале Роаял, процеждайки инстинктивно през зъби думата „мъст“, по съседните ъгли, на изхода на алеите, на прага на вратите се появяваха хора, които, отначало безмълвни и слисани, се оглеждаха наоколо и уверили се в отсъствието на драгуните, се присъединяваха към това погребално шествие, повтаряйки най-напред полугласно, после високо и накрая с крясъци: „Мъст! Мъст!“
Питу вървеше подир арендатора с шапката на савоеца в ръка.
Така тази злокобна и страховита процесия стигна до площада при Пале Роаял, където цял един народ, опиянен от гняв, се бе събрал и молеше за подкрепата на френските войници срещу чужденците.
— Какви са тези хора в униформа? — попита Бийо, като се спря пред военен отряд, който стоеше с пушки при нозе, преграждайки площада от парадния вход на двореца до улица „Шартр“.
— Това са френските гвардейци! — отвърнаха нестройни гласове.
— А! — рече Бийо, приближавайки се и показвайки на войниците тялото на савоеца, което бе вече безжизнен труп. — Аха! Вие сте французи и оставяте германците да ни колят!
Гвардейците неволно отстъпиха назад.
— Мъртъв е! — разнесе се шепот в редиците.
— Да, мъртъв е! Мъртъв, убит, както и мнозина други.
— И от кого?
— От драгуните от полка на кралските германци. Нима не чухте виковете, изстрелите и тропота на конете?
— Така е! Така е! — изтръгна се като ехо от двеста-триста гърла. — Клаха народа на площад „Вандом“.
— И вие сте от този народ, по дяволите! — изкрещя Бийо, обръщайки се към войниците. — Та това е подлост, да позволите да избиват братята ви!
— Подлост! — промърмориха няколко заплашителни гласа в редиците.
— Да… подлост! Казах го и го повтарям. Хайде — продължи арендаторът, като направи три крачки към мястото, откъдето бяха дошли заканите, — няма ли да убиете и мен, за да докажете, че не сте страхливци?
— Е, какво пък! Добре… добре — рече един от войниците. — Вие сте храбрец, приятелю. Но вие сте буржоа и можете да правите каквото поискате. А войникът си е войник, той изпълнява заповеди.
— Значи излиза — викна Бийо, — че ако получите заповед да стреляте по нас, сиреч по хора без оръжие, ще стреляте — вие, наследниците на мъжете от Фонтьоноа111, които великодушно дадоха преднина на англичаните, като ги оставиха първи да открият огън!
— Аз знам много добре, че няма да стрелям — обади се някой отзад.
— Нито пък аз, нито пък аз — подеха стотина гласове.
— Тогава не разрешавайте и на другите да стрелят по нас — каза Бийо. — Да ни оставите да бъдем изклани от германците е все едно да ни изколите самите вие.
— Драгуните! Драгуните! — проехтяха викове, докато в същото време тълпата започна да приижда на площада, бягайки по улица „Ришельо“.
И се чу отдалечен, ала бързо приближаващ се тропот на тежка кавалерия.
— На оръжие! На оръжие! — зовяха бегълците.
— Бога ми — изръмжа Бийо, хвърляйки на земята тялото на савоеца, което все още не бе оставил, — поне ни дайте пушките си, ако не искате да си служите с тях.
— Щом е така, почакайте, дявол да го вземе! Ще си послужим, и то как — закани се войникът, към когото се бе обърнал Бийо, измъквайки от ръцете му пушката си, която арендаторът бе вече сграбчил. — Хайде, хайде, патрон в зъбите112! И ако австрийците кажат нещо на тези добри люде, ще видят те.
— Да, да, ще видят — отвърнаха войниците, вадейки патрони от паласките и поставяйки ги в устата си.
— О, гръм и мълния! — процеди Бийо, тропайки с крак. — И да ме питаш защо не си взех ловната пушка! Но все ще има някой убит от онези австрийски негодяи и аз ще грабна мускетона113 му.
110
С цената на известно разминаване (понеделник във Виле-Котре, неделя в Париж) романът се връща към историческата хронология — бел.фр.изд.
111
При Фонтьоноа през 1745 г., по време на войната за австрийското наследство, френската армия удържа победа над войските на антифренската коалиция, съставени от англичани, австрийци и холандци. На битката присъства крал Луи XV — бел. ред.
112
При едновремешните пушки с предно пълнене патронът е представлявал предварително завит хартиен фишек с необходимия барут, куршум и кълчищена тапа. Преди да се напъха в дулото, той е трябвало да се захапе, за да може да се възпламени от подсипа, и оттам идва командата „Патрон в зъбите!“, за да се ускори зареждането — бел. прев.
113
Мускетон — старовремска пушка с предно пълнене и кремъчно възпламеняване, малък мускет — бел.прев.