— Но тези оръжия изобщо не са мои — каза Питу колебливо.
— Ами на кого са? — попита Бийо.
— Те са на краля.
— Те са на народа — отсече Бийо.
И момъкът, успокоен от думите на арендатора, когото познаваше като човек, който не би ощетил съседа си дори с едно зрънце просо, се приближи предпазливо до драгуна, който бе най-близо до него, и след като се увери, че е мъртъв, взе сабята му, мускетона и паласката.
Питу имаше голямо желание да вземе каската му, само че не беше сигурен, че онова, което Бийо бе казал за нападателните оръжия, се отнасяше и за защитните.
Докато се въоръжаваше обаче, Анж надаваше ухо към площад „Вандом“.
— Охо! — поклати глава той. — Струва ми се, че кралските германци идат отново.
Наистина се чуваше тропот от приближаващ се кавалерийски отряд. Питу се подаде иззад ъгъла при кафене „Ла Режанс“ и забеляза горе на улица „Сент Оноре“ един драгунски патрул, който напредваше с мускетони, опрени на бедрата на ездачите.
— Ей! Бързо, бързо — каза Питу, — ето ги, връщат се.
Бийо хвърли поглед наоколо, за да види има ли начин да им бъде оказана съпротива. Площадът бе почти празен.
— Да вървим в колежа „Луи льо Гран“ — рече той.
И пое по улица „Шартр“, следван от Питу, който, не знаейки за какво се употребява ремъкът на мускетона, го бе закачил на колана си и влачеше голямата сабя.
— Боже мой! — възкликна Бийо. — Имаш вид на търговец на железария. Я закачи това желязо.
— Къде? — чудеше се Питу.
— О, по дяволите! — изруга арендаторът.
И окачи сабята на колана му, което позволи на момъка да развие бързина на ходене, каквато иначе не би могъл да постигне.
До площад „Луи XV“ не се случи нищо, ала ето че в един миг се натъкнаха на колоната, която отиваше към Инвалидите и която внезапно бе спряна.
— Е, какво има? — попита Бийо.
— Това, че не може да се мине по моста „Луи XV“.
— А по кейовете?
— Нито пък по кейовете.
— През Елисейските полета?
— И оттам не.
— Тогава да се върнем обратно и да минем по моста „Тюйлери“.
Предложението бе съвършено просто и тълпата, следвайки Бийо, показа, че е готова да го приеме. Но едва бяха извървели половината път до градината на Тюйлери, когато лъснаха саби. Кеят бе отцепен от един ескадрон драгуни.
— А така! Ама тези проклети драгуни да не са навсякъде? — прошепна арендаторът.
— Я гледайте, драги господин Бийо — каза Питу, — май сме в капан.
— Ами! — отвърна Бийо. — Не се хващат в капан току-така пет-шест хиляди души, а ние сме поне толкова.
Драгуните напредваха бавно, с малки крачки наистина, ала видимо напредваха.
— Остава ни улица „Роаял“ — рече Бийо, — ела оттук, ела, Питу.
Анж последва арендатора като негова сянка.
Една редица от войници обаче бе преградила улицата при вратата „Сент Оноре“.
— Аха! Ти може и да се окажеш прав, Питу, приятелю мой.
— Абе…! — каза само Питу.
Ала с тона, с който бе промърморено, това звукосъчетание изразяваше цялото съжаление, което момъкът изпитваше, че не се бе излъгал.
Брожението и възгласите сред тълпата показваха, че тя е не по-малко чувствителна от него към положението, в което се намира.
Действително, посредством ловка маневра принц Дьо Ламбеск току-що бе обградил любопитни и бунтовници, на брой пет-шест хиляди, и затваряйки моста „Луи XV“, кейовете, Елисейските полета, улица „Роаял“ и манастира на цистерцианците, ги бе заклещил в един железен лък, чиято тетива беше зидът на градината на Тюйлери, труден за прехвърляне, и решетката на Пон Турнан, която бе почти невъзможно да се разбие.
Бийо прецени положението — то не беше добро. При все това, понеже бе човек спокоен, хладнокръвен и изобретателен в случай на опасност, озърна се наоколо и забелязвайки куп греди на брега на реката, рече на Питу:
— Имам една идея, ела.
Питу го последва, без да задава въпроси.
Бийо отиде до гредите, сграбчи една и се задоволи да каже на Питу:
— Помогни ми.
От своя страна Питу се задоволи да помогне на Бийо, без да попита в какво му помага; но това не го интересуваше, той имаше такова доверие в арендатора, че би слязъл и в подземното царство с него, без дори да отбележи, че стълбата му изглежда дълга, а избата дълбока.
Бийо бе хванал гредата от единия край, Питу я хвана от другия.
Двамата се върнаха обратно на кея, носейки товар, който пет-шест нормално яки мъже едва биха могли да повдигнат.
Силата винаги е била обект на възхищение от страна на тълпата; колкото и гъста да бе, тя се разцепи пред Бийо и Питу.
После, сякаш усетиха, че операцията, която се изпълнява, е несъмнено в общ интерес, неколцина мъже тръгнаха пред Бийо, викайки: „Път! Път!“