— Господин Бийо — подхвана той, — очевидно е, че вие сте по-храбрият, а аз по-малко страхлив, отколкото си мислех. Хораций, който при все това е бил човек, различен от нас, поне по отношение на поезията, хвърлил щита си и побягнал при първия сблъсък119. Аз все още пазя мускетона, паласката и сабята, което доказва, че съм по-храбър от Хораций.
— Е, накъде биеш?
— Натам, драги господин Бийо, че и най-храбрият може да бъде убит от куршум.
— По-нататък? — каза арендаторът.
— По-нататък ето какво, драги господине: понеже ми съобщихте, тръгвайки от фермата в Дамартен, намерението си да дойдете в Париж за нещо важно…
— О! Мътните да го вземат! Вярно, заради ковчежето.
— Е, какво? Заради ковчежето ли дойдохте или не?
— Гръм и мълния! Заради ковчежето и за нищо друго.
— Ако се оставите да ви убие някой куршум, няма да свършите работата, заради която сте дошли.
— Наистина, Питу, ти си десет пъти прав.
— Чувате ли оттук как трошат и викат? — продължи окуражен момъкът. — Дървото се къса като хартия, а желязото се усуква като конопени върви.
— Това е, защото народът е гневен, Питу.
— Но — осмели се да добави Питу, — струва ми се, че и кралят е не по-малко гневен.
— Кралят ли?
— Разбира се, австрийците, германците, кайзеровците, както ги наричате, са войници на краля. Е, добре! Щом те стрелят по народа, то е, понеже кралят им е наредил да стрелят. А за да дава такива заповеди, кралят би трябвало също да е гневен, нали?
— Едновременно си прав и грешиш, Питу.
— Това не ми изглежда възможно, драги господин Бийо, и не смея да ви кажа, че ако бяхте изучавали логика, нямаше да дръзнете да изречете подобен парадокс.
— Ти си хем прав, хем грешиш, Питу, и ще разбереш защо.
— Друго и не искам, обаче се съмнявам.
— Виждаш ли, Питу, в двора има две партии. Тази на краля, който обича народа, и тази на кралицата, която обича австрийците.
— Това е, защото кралят е французин, а кралицата — австрийка — отвърна философски Питу.
— Почакай! С краля са господин Тюрго120 и господин Некер. С кралицата са господин Дьо Бретьой121 и Полиняковци. Кралят не е господарят, щом бе принуден да отпрати господин Тюрго и господин Некер. Кралицата е господарката, сиреч Бретьой и Полиняковци. Ето защо всичко отива на зле. Та значи, Питу, злото идва от мадам Дефицит. Мадам Дефицит е разгневена и войските стрелят от нейно име. Много е просто — австрийците защитават Австрийката.
— Простете, господин Бийо — попита Питу, — но deficit е латинска дума, която означава липсва. Какво липсва?
— Пари, Бога ми! И понеже парите ги няма, и понеже любимците на кралицата са изяли тези пари, които липсват, затова я наричат мадам Дефицит. Така че не кралят е разгневен, а кралицата. Кралят е само ядосан, ядосан, задето всичко върви толкова зле.
— Разбирам — рече Питу. — А ковчежето?
— Вярно! Вярно, Питу! Тази дяволица политиката винаги ме отвежда по-далеч, отколкото искам да стигна. Да, ковчежето на първо място. Имаш право, Питу. След като се видя с доктор Жилбер, тогава ще се върнем към политиката! Това е едно свещено задължение.
— Няма нищо по-свещено от свещените задължения — отбеляза Питу.
— Ами да вървим в колежа „Луи льо Гран“, където се намира Себастиен Жилбер — каза Бийо.
— Да вървим — съгласи се Питу, въздъхвайки, защото трябваше да напусне едно меко тревно легло, с което бе свикнал. Освен това, въпреки страшната превъзбуда от вечерта, сънят, постоянен гост на чистите съвести и уморените слабини, опиваше със своите макове добродетелния и смазан Анж Питу.
Бийо бе вече скочил на крака, а момъкът едва се надигаше, когато удари единайсет и половина.
— Но както ми се струва, в единайсет и половина колежът „Луи льо Гран“ ще е затворен — каза Бийо.
— О! Със сигурност — отвърна Питу.
— Пък и през нощта можем да попаднем на някоя засада. Като че ли виждам лагерни огньове при Пале дьо Жюстис. Ще ме арестуват или ще ме убият. Имаш право, Питу, не трябва да ме арестуват, не трябва да ме убиват.
Това бе третият път от сутринта, в който арендаторът изричаше тези две ласкателни за човешката гордост слова: „Имаш право.“
Питу реши, че най-доброто, което е в състояние да направи, е да повтори думите на Бийо.
— Имате право — повтори той, лягайки на тревата. — Не трябва да ви убиват, скъпи господин Бийо.
И краят на изречението замря в гърлото му. Vox faucibus hoesit122, би могъл да каже, ако беше буден, ала Питу спеше.
Бийо не забеляза това.
— Имам идея — поде той.
120
Ан Робер Жак, барон Дьо Тюрго (1727 — 1781) — френски икономист, генерален контрольор на финансите (1774 — 1776), изпаднал в немилост поради опита да предприеме либерални финансови, икономически и социални реформи — бел.ред.
121
Луи Огюст Льо Тонелие, барон Дьо Бретьой (1730 — 1807) — френски дипломат, министър при Луи XVI — бел.ред.
122
Вергилий. „Енеида“, песен III, стих 48 — бел.фр.изд. (В българското издание — стих 46: „… гласът ми във гърлото секна.“ — бел.ред.)