Беше време, на по-следващия ден жената издъхна.
Питу бе твърде млад, за да усети безмерността на загубата, която го бе сполетяла — момчето оплака майка си не защото осъзнаваше вечната раздяла, а защото виждаше майка си студена, бледа, обезобразена. Освен това клетото дете отгатваше инстинктивно, че ангелът хранител на домашното огнище току-що е отлетял, че овдовялата къща ще стане пуста и необитаема. Той не си представяше вече не само бъдещото съществувание, но дори и утрешния си живот. Така че, когато изпрати майка си на гробището, когато пръстта отекна върху ковчега и се закръгли, образувайки влажно и рохкаво възвишение, Анж седна на гроба и на всички подканяния да си тръгне отвръщаше с поклащане на глава, заявявайки, че никога няма да напусне своята майка Мадлен и че иска да остане там, където остава тя. И остана през остатъка от деня и през цялата нощ.
Тъкмо там достопочтеният доктор — споменахме ли, че бъдещият покровител на Питу бе лекар? — та там достопочтеният доктор го намери, когато, разбирайки цялата сериозност на задължението, наложено му от даденото от него обещание, пристигна лично, за да го изпълни, само четирийсет и осем часа след заминаването на писмото.
Анж бе съвсем млад, като видя за първи път доктора. Но знае се, че младостта трупа дълбоки впечатления, които се превръщат във вечни реминисценции, а и появата на тайнствения млад човек бе сложила своя отпечатък в дома. Той бе оставил малкото дете, за което вече говорихме, и заедно с това дирята на благосъстоянието — всеки път, когато Анж бе чувал майка си да произнася името на Жилбер, то е било с чувство, граничещо с обожание. После, когато бе пристигнал отново в къщата като зрял мъж и със званието доктор и бе прибавил към благодеянията от миналото обещание за бъдещето, Питу бе преценил по признателността на майка си, че самият той трябва да бъде признателен, и бедното момче, без много да разбира онова, което изрича, бе смотолевило думи като вечен спомен, дълбока благодарност, чути от майка му.
И така, веднага щом забеляза доктора да влиза през решетестата врата на гробището и да си проправя път сред обраслите гробове и счупените кръстове, Анж го позна, стана и тръгна към него. След като разбра, че е дошъл по повика на майка му, той не можеше да се противи както на останалите и не оказа друга съпротива, освен да обърне глава назад, когато Жилбер го хвана за ръка и го повлече плачещ вън от това мъртвешко място. Той качи бедното дете в елегантен кабриолет, чакащ пред вратата, и оставяйки къщата под закрилата на обществената добросъвестност, отведе своето малко протеже в града, в най-добрата странноприемница по онова време — „Льо Дофен“27. Едва се бяха настанили, и Жилбер изпрати да потърсят един шивач, който, предварително предупреден, пристигна с напълно готово облекло. Той предвидливо избра на Питу дрехи, по-дълги с два-три палеца28, разсъждавайки, че по начина, по който растеше нашият герой, надали щеше дрехата да се носи дълго, и се упъти заедно с него към онзи квартал на града, който вече споменахме и който се наричаше Пльо.
Колкото повече наближаваха, толкова по-усърдно Питу забавяше крачка, понеже бе очевидно, че го водят при леля Анжелик, а въпреки малкото случаи, в които клетото сираче бе виждало своята кръстница — защото леля Анжелик бе дарила Питу с неговото поетично кръщелно име29, — то бе запазило от тази уважавана роднина чудовищен спомен.
Действително у леля Анжелик нямаше нищо благо и привлекателно за дете като Питу, привикнало на ласкавата майчина грижовност. Леля Анжелик беше по онова време една стара мома между петдесет и пет и петдесет и осем години, затъпяла от злоупотреба с педантични религиозни обреди и при която криворазбраната набожност бе свела до безсмислие всички нежни, състрадателни и човешки чувства, за да развие на тяхно място естествена доза алчна интелигентност, увеличаваща се всеки ден в постоянната търговия с набожниците от града. Тя не живееше точно от подаяния, но освен продажбата на лен, който предеше на чекрък, и даването под наем на столове в църквата — право, предоставено й от каноническия съвет, приемаше сегиз-тогиз благочестиви души, дето се оставяха да им взема със своите благочестиви преструвки малки суми, които от медни монети превръщаше в сребърни и от сребърни в луидори30, и те изчезваха, не само без някой да види как, но и без никой да подозира за съществуването им, и една по една се скриваха във възглавницата на креслото, на което тя работеше, а веднъж влезли в това скривалище, намираха пипнешком известно количество свои събратя, събирани един по един като тях и като тях предназначени отсега нататък да бъдат иззети от обращение чак до неизвестния ден, когато смъртта на старата мома щеше да ги изсипе в ръцете на нейния наследник.
27
Гостоприемницата „Льо Дофен“, намираща се на улица „Ларни“, тогава е била държана от Никола-Луи Лалит. В продължение на три века тя е имала репутация на първокласно заведение — бел.фр.изд.