Добри Жотев
Ао куку
Цяло денонощие никой не излезе от кръчмата. Мъжете седяха и я караха на джанковица и мезета. Жените им, принудени сами да носят и къщната работа, и тичането около стоката в подобни случаи, не ги оставяха на мира. Ту една, ту друга притичваха на мегдана, за да призовават с цяло гърло и люти клетви своя самозабравил се стопанин.
Този път такова нещо не се забелязваше. Ако баща ми продължаваше да пее не едно, а три денонощия, пак нищо нямаше да се случи — жените ще вършат всичко и макар отдалече, ще надават ухо.
Песните му чет нямаха. Питал съм го дали между всички тези песни не пее и лично негови си. Отричаше, но аз не му вярвах. Все ми се струваше, че минава и някои свои съчинения за народни. Нали ще им падне цената. Всеки от слушателите ще се усмихне: „Я па тоя, уж народна песен, а она — негова!“ Само веднъж призна за две, но може да го е направил колкото да не ми чупи хатъра. Така и останах с неудовлетворено любопитство.
Вкъщи се прибра надвечер и ме попита:
— Що четеш, сине?
— По история — отвърнах, — за войните.
Той поседна и се замисли:
— Пленник бех по онова време. У Сърбия бех пленник. Що гладория беше, не ти е работа. Даваха ни боб, с пушка да гониш зърната. Леба само името му леб. Ребрата ни се броеха като на единаци. Некои болни легнаха, други преплитаха нозе — а̀ излезне по-силен вятър, а̀ ги събори. Вадехме камъни близо до селско гробище. Ръцете ни се напукаха също сушава земя.
А имаше един Милко. Ту ушите си като магаре клепа, ту на разноглед се прави, дума каже — смех те напуши. Запее ли, само седи и слушай. Тамънеше ги и жални, и весели — сърце да ти скине. Ама гладорията и нему подсече нозете. Заприлича на паяжина — да минеш през него.
Една заран, станал, не станал, се удари по челото:
— Брей, кучища гладни, днеска е Задушница!
— Нека си е Задушница — измърмориха.
А Милко:
— Гламави сте вие, гламави!
— Ти си гламав — сопна се Янко Сипаничавия.
— Не съм — отсече той, — сръбкините че дойдат на гробищата с погачи — за умрелите.
— Ти да не си нещо умрел? — скара му се Янко.
— Абе, още не съм умрел, ама само на баш умрелите леб не им требе.
— Каква си я намислил? — изгледа го с бялото Сипаничавия.
— Че идем на гробищата — навъси се заинатено Милко — леб да просим!
Янко го почукна по остриганата пленническа глава:
— Те това е! От гладорията кой болен легна, кой без нозе остана, а тоя полуде!
— Полудел, не полудел, че идем. И едно платнище че земем, та с него леба да донесем.
— Леб не знам, ама тебе че те донесеме на платнището.
Милко си затрая, взема едно платнище и… накъде гробищата. Охраната, сръбски войници чуха и видяха всичко, ама нищо никой не рече — и на тях им беше дотегнала войната.
Милко стигна, простре платнището пред гробищната врата и седна до него от турски, също божек. Зададе се първата сръбкиня с черна кърпа на главата и бохча в ръка. Щом го наближи, из един път се втрещи:
— Ща радиш овде, църни бугарине?
Не знам дали баш по сръбски съм го запомнил, ама така ми е останало у главата. И Милко не знаеше езика, та се мъчеше да го докара колко може. Било е голяма мешавина от нашенския говор и някои сръбски думи.
Жената направи още няколко крачки, дойде досами него и надигна глас:
— Тебе думам, ща радиш овде?
Милко наведе глава:
— Лепа госпогьо, я сам дошо…
— Видим, видим… Али защо?
— Гладни смо… леба нема…
Жената се развика — за леб бил дошъл. Що хора загинали, що сираци останали. Не леб — камък у главата заслужавал. През това време надойдоха още жени и го награчиха. Сума люти приказки издумаха, а някои се наведоха за камъни.
Като видехме накъде отиват работите, ние се развикахме:
— Бегай, човече, че те утепат! Бегай!
Не мръдна. Само още по наведе глава да им е по-сгодно на сръбкините, като го целят с камъните. Тепайте ме, демек, така барем да си умрем из един път. От това нещо жените поомекнаха, а някои пуснаха камъните на земята. Пленникът повдигна глава, огледа ги и току издума:
— И код вас… и код нас — църни кърпи… Война! Пуста да остане!
Сръбкините се умълчаха. По бойните полета загиваха и техни, и наши. Милко усети — камъните му се разминаха, та се дигна, направи поклон доземи и рече отдън душа:
— Милости просим, госпогьи!
По-милозливите пребърсаха очи, други отрязаха по коматче и го пуснаха на платнището. Женска душа, сине, майчина душа — на повечето от тях син можеше да им бъде.
Ама една от жените не се предаваше. Наведе се над платнището, събра коматчетата в престилката и посочи някакъв гроб. Там била погребана сестрата на двамина братя. И двамината загинали. Кръгло сираче била, нямала си други близки да я оплачат. А била убавица за чудо и приказ. По цялото краище я знаели. Да отишъл Милко да разчисти гроба й, да „кукля“ над него, а хляб после.