Разбра пленникът — чужд гроб требеше да оплаква. Обърка се и умолително погледна към сръбкините. Но те като да бяха съгласни с „куклянето“ — гледаха не него, а буренясалия гроб. Немаше що да чини — повлече пети към посоченото място. Жените тръгнаха подире му.
Никой от нас не беше попадал на такова нещо. И пленници, и охрана се приближихме до зида на гробището. Милко застана до гроба и заскуба бурените. Често вадеше тръни от ръцете си — имаше и бодливи. Неколко от жените го съжалиха и притичаха да му помагат. Почистиха гроба и дойде ред на оплакването. Нямаше накъде, приклекна до кръста, както приклякат оплаквачките, и се заклати напред-назад. Клати се и трае. Това продължи доста време. Една от жените меко го подкани:
— Кукляй! Кукляй!
Милко се извърна към нея.
— Па я не знам, госпогьо, како се по сръбски кукля.
Напъти го още по-меко:
— Окай, ао куку!
Пленникът пак се заклати и занарежда: „Ао куку, ао куку“… Добре, ама из един път се сети — само с „ао куку“ доникъде. Попита:
— Како й име на момата?
— Стана ю име, Стана — обадиха се няколко гласа.
Милко позатрая, па проточи:
— Ао куку, Стане, ао куку, Стане… Не е жало мене за тебе, али жени леба не давая, требе да се кукля…
Призна си — не му беше жал за Стана. Сръбкините не се ядосаха. Някои даже се засмяха. Милко погледна към кръста. А там снимка на Стана. Доста време гледа снимката. После жално занарежда:
Подкара я така и не спира. Откъде намери тия думи от хубави по-хубави, от жални по-жални. Сръбкините завдигаха крайчетата на черните забрадки към очите си. Ама гледаме и Милко се отвори на сълзи.
Сбърках се. Не му знаех живота. От пленничеството само го знаех. Сигур „кукляше“ за сирота Стана, а си припомняше я годеница, я негова си севда. Така, ама Милко задърпа яката на куртката, че я скине. И подрежда думи, край нямат. Вечер щял „свилени коси“ на Стана да реши, заран „с бистра роса да я мие“ — мале мила!
Слушаха го жените, слушаха, па се сурнаха на колене и като него на глас занареждаха. Войник от охраната не издържа, прескочи зида, изтърча и хвана пленника за рамото:
— Бугарине! Бугарине!…
Милко продума, без да го погледне:
— Мани ме, бре — душа ми плаче!
Войникът го подзе под мишниците да го вдигне и отвлече настрани. Пленникът се сви на кълбо и „кукля ли кукля“. Прескочихме зида и с общи усилия откъснахме оплаквача. Някой от охраната, за да му отвлече вниманието, рече:
— Певай песне, али као тия, ща ни сваки ден певаш!
Милко, пребелял като платно, отговори:
— Данас певам сада йедно песму — Станината!
Натрупахме се всички и го закандардисвахме. Янко Сипаничавия го раздруса:
— Айде бре, не май се!
Разтри чело, като да се буди от сън, замисли се и подхвана:
Работата съвсем се обърка. Песента отведе пак към Стана и нейните загинали братя. Останала е без закрила и „злите бури“ повалили и нея. Току-що утихнали, жените занареждаха: „Стане, Стане, сиротиньо лепа…“
Тука вече не се сдържахме ни пленници, ни охрана. Очите ни се напълниха. Неколцина се обърнаха гърбом — срам ги беше и от жените, и от себе си. Войник от охраната изхлипа:
— Брача бугаре!… Брача бугаре!…
— Каква е тая судбиня наша? — изхлипа друг.
— За братя, братя сме, а защо… — не довърши Сипаничавия.
Някой от сръбските войници го прегърна. Това дойде като знак — запрегръщахме се един през друг. Ако беше най-големото началство, нямаше да стане така, ама замина нанякъде с файтон.
Прегръщахме се ние, а сръбкините сипеха половници хляб на платнището. Но едното платнище не стигна, та донесохме още. Тоя хляб ни спаси от гладна смърт.
Още в гробищата ядохме, както се казва, като попски чеда на Задушница. С нас ядяха и войниците от охраната. Имаше не само хляб, а и сирене, парчета месо, комати, натопени в мед. За всеки случай турихме пост да не би да ни изненада началството. Да ти кажа, сине, от тия баш началства най си пати народецът. Инак хората навсякъде са си хора.