Христо Пощаков
Апаратът на реалностите
Сви прие кълбовидна структура — най-подходящата за пълно отпускане на съзнанието, после бързо потъна в мекото лоно на медитацията. След няколко светлинни смени, трансценденталното му съсредоточаване най-сетне достигна до недостъпните досега висини на езотерично познание. Освен познатата граница на собствения си свят беше открил още две, дори трета, която още не бе придобила естеството на мисъл-форма.
Наситената със соли водна среда, в която живееше, завършваше с твърд похлупак, известен и на останалите учени като „пределът на Лоа“, опреден като сфероидален по емпиричен път. Втората граница представляваше нещо съвсем разредено и непознато за науката, която Сви подсъзнателно нарече „газ“. Следваше пустота, почти лишена от трептящите малки частици, дефинирани от великият Мро като „молекули“, която покриваше необятно пространство. Сви интуитивно го бе назовал „космос“. Допълнителното му трансцедентално възприятие подсказваше, че в него се движат безброй твърди и разредени тела — първите относително хладни, вторите нажежени, а около тях се въртят други, или студени, или горещи, или в някакво междинно състояние по отношение на топлинната скала, в които се вместваше и собствения му свят.
Подводната пещера, в която живееше беше малка, но много удобна. Беше изпълнена с подходящи за апаратурата ниши и изолирана от външния свят с естествена завеса от водорасли, която се спускаше над входа й. Стените й бяха облепени с флуоресциращи организми, които даваха нужното вътрешно осветление. Той обичаше уединението всред уредите и апаратите, създадени от собствения му гений. Някои от тях представляваха симбиоза между водни растителни клетки и метален извлек, осъществена както чрез различни похвати на мисъл-синтез и мисъл-действие, така и на пряката му физическа намеса. Те измерваха промяната в киселинността и температурата на околната среда, предсказваха възникването на неприятни турбулентности, които можеха да попречат на нормалната паша на стадата от диатоми и дори чрез мисъл-форми предаваха информация към съзнанието на другите учени, работещи в околните пещери. Сегашното му озарение също щеше да бъде разпространено, но трябваше да бъде записано, за да остане в паметта на поколенията.
Сви се приближи към последното си творение, с което особено се гордееше. Беше плод на дългогодишния му труд и представляваше блок от кристали на метални соли, който притежаваше електронен живот, осъществен чрез автономни галванични елементи. Възможностите му се оказаха толкова смайващи, че той дори не знаеше как да се възползва от някои от тях. Засега използването му като запаметяващо и изчислително устройство изглеждаше удовлетворително.
Кръглата форма на собственото му тяло повече не бе нужна. Сви се сплеска, протегна към апарата няколко псевдопода и ги долепи до краищата на няколко метални извода, с намерението да предаде собствена информация. След това се съсредоточи, състави необходимите мисъл-форми и отправи сигнал за запаметяване.
Тъкмо се беше отпуснал в задоволство от постигнатото, когато завесата от водорасли на входа на пещерата му се разтвори и през нея бавно се промъкна, о, ужас, Мия. Беше изпаднала в състояние на силна възбуденост, псевдоподите й буквално искряха.
— Как си сладкият ми? — просветна ядрото й, което бе доста подуто под прозрачната тъкан на наедрялото й напоследък пихтиесто тяло.
— За какво идваш? — премигна в отровно-жълто Сви, което ясно показваше лошото му благоразположение към нея.
— Ела, мили, ела при мен. Вече десетки светлинни смени сънувам сливането и бленувам за него.
— Потърси някой друг, знаеш, че съм прекалено зает с научна работа.
— Никого няма да потърся. Не искам децата ми да пораснат глупави. Отдавна съм преценила твоя блестящ интелект.
Сви бе обхванат от паника, Мия бавно се приближаваше към него. Сливането означаваше унищожаване на собствената му индивидуалност, а новите личности едва ли щяха да притежават и половината от интелектуалните му способности. А ако се получеха женски? Той си представи как бъдещият му живот щеше да се състои само от съблазняване на мъжки индивиди и по амебовидната му структура пробягаха силни вълни на отвращение.
— Махни се Мия — излъчи силно сияние неговото ядро. — Остави сливането за по-нататък! Заклевам те в името на всевишния Года, върви си!
Но тя напредваше неумолимо към него и ужасът започна да парализира краищата на псевдоподите му. Трябваше да бяга, но накъде? Тя сигурно щеше да успее да го заклещи в някое от кътчетата на пещерата, незаето от уредите, обемът на тялото й бе почти двойно по-голям от неговия. Паническите му мисли се мятаха из прозрачното му тяло като уловени във филтър диотемии. Можеше да пристъпи към собствено деление, но за това се изискваше време и щеше да доведе до намаляване на умствените възможности на новите му двойници. А тя продължаваше да се приближава, тялото й се разплескваше в страшна прегръдка, насочена към него и фосфоресцираше в нежен зеленикав отблясък.