Самувит огледа тялото си. Люспестата му кожа красиво проблясваше върху подутините на добре оформените му мускули, могъщата му опашка можеше с един удар да размаже всеки съперник. Ако не беше отдаването му на втората ерес, той нямаше да може да приготвя опияняващата смес от гурри, монхатва и трамила, наречена марна, която бе предназначена за войните на племето. Тайнствените й съставки растяха в планината и само Самувит знаеше тайната на тяхната обработка. Водните им извлеци, смесени в строго съотношение, придаваха на бойците невероятна сила и ярост в битките със съседните опашати.
Народът му бе станал толкава тъп, че никой друг нямаше да бъде в състояние да разбере тайната рецептура. Би могъл да я научи само някой посветен във втората ерес, но такъв вече нямаше, тъй като вече всичките й последователи бяха избити. Великият шаман не можеше да търпи по-умни около себе си. Самувит си спомни за учителя си Гургут, който беше опечен жив и очните му ципи се притвориха от мъка.
Все пак тайната на приготовлението на марна го бе спасила от явна смърт. Щеше да преболедува отрязването на члена си и щеше да остане жив. А до провеждането на наказателния акт имаше възможността да избяга при другите опашати и тогава собственото му племе щеше да бъде осъдено на постепенно загиване, тъй като с негова помощ, съперниците му щяха да станат по-силни. Но в него тлееха огънят на просветителската му мисия и глупавото му чувство за родолюбие. Придобитите чрез втората ерес знания не трябваше да бъдат изгубени. Нейното най-голямо очарование се криеше в задаването на въпроси и търсенето на техния отговор. Защо слънцето изгрява от едната страна на земята и се изгубва от другата? Защо облаците се събират в небето, а то има зеленикав цвят? Защо ако свиеш два от ноктите на краката си до другите два, а после ги разпуснеш, отново стават четири? Защо водата се пие, а не гори като дървото? Защо има толкова звезди и какво представляват? Втората ерес подканваше последователите й да си задават безброй въпроси и ако могат да отговарят на тях или да питат другите. Но тя за съжаление, наскоро бе станала едно от забранените от Великия шаман неща. Никой не трябваше да се запитва за естеството на явленията, според Върховния опашат, животът нямаше нужда от задаване на въпроси.
Да се отдадеш на първата ерес беше още по-страшно. Беше абсолютно забранено да се докосва блестящото нещо върху Свещения блок, никой не биваше да го пипа. Еретиците, които се бяха осмелили да го направят, бяха наказани с разчленяване на тялото, което водеше до ужасна смърт.
Досега никой не се бе опълчил против волята на Великия шаман, защото той бе най-силният, Върховен опашат от племето. В случай на неподчинение, заострената му тояга можеше да прониже гърдите на всеки. Авторитетът му бе толкова голям, че за осъдените на смърт нямаше нужда да бъдат завързвани. Мисълта за бягство дори не минаваше през продълговатите им зъбати глави.
Самувит седеше пред собствения си трап, премигваше с ципите на очите си под лъчите на бялото слънце и продължаваше да разсъждава. Все още имаше време, светилото не бе достигнало билото на съседната планина, когато бе определен часът на наказанието. Мозъкът му се пръскаше от напрежение, из него витаеха хаотични и странни видения. Отначало се бореше с някакво пихтиесто същество, което искаше да го обсеби, после той самият обсебваше друго длъгнесто и с много крака, накрая някаква неясна грамада изригваше камъни от задната си част и го молеше да общува с нея. Всред виденията се мержелееха предмет с неясно предназначение, изготвен от кристали и две други негови подобия, направени от непознати материали. Най-учудващото бе, че те по форма много приличаха на Свещения блок, за който преданията говореха, че е пристигнал от небето.
Върху главата му падна сянка и прекъсна мислите му. Принадлежеше на Мриан. Самувит повдигна глава към нея и помръдна с отвращение опашката си.
— За какво си се домъкнала? — попита той..
— Още не е съвсем късно — отвърна му тя. — Можеш да поправиш грешката си, веднага мога да клекна. А после да се застъпя пред баща ми.
— Пред това мазно безного ли? Предпочитам да ме убият.
Мазните безноги бяха гнусни и отвратителни гадини, които бяха отровни и не ставаха за ядене. Въртяха се из усойните места край заблатените местности, които дори силното слънце не можеше да изсуши, защото отнякъде непрекъснато извираше вода. Да наречеш някого мазно безного беше най-обидното нещо.