— Защо не ме харесваш, Самувит? Какво съм ти направила? — попита го Мриан и едва не започна да скимти.
— Зададе цели два въпроса, учудващо! За момент да повярвам, че си от последователите на втората ерес.
— Ти си мазно безного! — внезапно изсъска тя. — Носех ти кроати, а се държиш като безопашат тънтер. Казах, каквото имах да казвам, бъди проклет!
Тънтерите бяха други гадни и досадни същества, които винаги се стараеха да отмъкнат нещо от запасите на племето, но не бяха безполезни като мазните безноги — все пак те ставаха за храна. Докато той за миг се замисли за тяхната прочута наглост, Мриан нахлупи кошницата с ценните меки плодове върху главата му и съскайки си замина.
Времето минаваше и слънцето докосна билото на съседната планина, а Самувит още не знаеше как да постъпи. От съседните трапове един по един започнаха да се изправят неговите съплеменници, които без да му проговорят, бавно тръгнаха към Свещения блок, около който се извършваха всички наказания и церемонии. Последен се надигна Великия шаман. В дясната си лапа държеше остро наточен нож от кокал на тънтер, вероятно убит и изяден заради нахалството му.
— Тръгвай! — нареди той.
Жертвения камък се намираше на малка поляна, в непосредствена близост до траповете. Прозрачното му око проблясваше в последните лъчи на слънцето, а племето стоеше събрано около него. Шаманът вече протягаше ножа си към най-мъжествената част от тялото на Самувит и той усети как двете му сърца бясно заподскачаха. Внезапно се почувства обзет от някаква неподозирана смелост, която го изпълни до края на опашката му и реши вместо да бяга, да извърши нещо извънредно гнусно, което щеше да направи жестоките забрани на първата ерес смешни. Самувит блъсна шамана, взе в лапата си най близкия попаднал му камък и го стовари върху блестящото око на жертвения блок, който в миналите реалности бе апаратът, изготвян подред от Сви, Сави и Савит▲▲▲, но в новата се бе появил наготово. Диамантът, олицетворяващ всевиждащото око на могъщия бог Гаганрот, изигра ролята на пиезо-кристал. Преди да се пръсне от удара, той изпусна силен електрически разряд, който се разпространи в схемата от микро-кристали в сърцевината на блока, която копира последователността на предишните действия. На поляната не и оставаше друго, освен да се озари от виолетовото сияние.
Още с появата си в новата реалност, той знаеше, че се казва Самуел Витковски, работи в лабораторията по автоматика към Института за алтернативни енергоизточници и се намира на планетата Земя, а колегите му го наричат Сами. Но собственото му минало криеше доста неизвестни; в главата му се въртяха смътни спомени за неща, които определяше или като преживян сън, или като нещо, което бе невъзможно да се случи с него. Не помнеше елементарни неща. Беше забравил как изглеждат родителите му и другарите от детството, завършването на собственото му образование се бе превърнало в непреодолима тайна. Човешката памет е избирателна, слаба и склонна към забравяне на ненужните факти. Единственото, което със сигурност знаеше, беше, че получава добра заплата и е един от най-квалифицираните специалисти в Института. Бе разбрал и друго: в очите на колежките си минаваше за привлекателен мъж. Но увлеченията му към науката и техническите занимания изцяло отнемаха свободното му време, даже понякога не се сещаше да се нахрани.
Напоследък в главата му непрекъснато възникваше схемата на някакъв апарат, която на пръв поглед изглеждаше безсмислена, но ако човек се вгледаше в нея по-добре… Какво ли щеше да се получи, ако го конструира?
Мислите му бяха прекъснати от лаборантката Мария, която незабелязано бе влязла в съкровеното за него помещение, осеяно с уреди и апарати. От нея непрекъснато се излъчваше някакво необяснимо обаяние и Самуел непрекъснато искаше да го прогони, но то продължаваше да витае около него със своята натрапчива прилепчивост.
— Как сте днес? Непрекъснато ви виждам претрупан от работа — пропя звънкият й глас.
— Добре съм, благодаря — промънка той тривиално и усети, че го обзема инстинктивна уплаха.
— Няма да ви преча. Нося ви резултатите от последните анализи.
— Да, да, разбира се. Оставете ги на бюрото.
— Приятна работа — пожела тя и се измъкна безшумно от помещението, в което остана опияняващият мирис на нейния парфюм.
„Дявол да го вземе! — изруга Самуел наум. — Напоследък непрекъснато се разсейвам. Стегни се, приятел.“
И той се зае с конструирането на апарата, чиято схема напоследък го преследваше.