Курд Ласвиц
Апикис1
Мото: В лоното на боговете
Тристан да Куня, 28 декември 1881 година
Далеч от движението на международния трафик, в южната част на Атлантическия океан, ви пиша днес на самотен хълмист остров, където съм осемдесет и седмият жител, а осемдесет и осмият навярно няма да пристигне толкова скоро и може би по-добре бих направил да остана тук и да водя спокойния живот на отшелник, отколкото да се завърна в общността на блажените богове, която напуснах преди няколко дни, отново във варварска Европа, която ще се подиграва на моите разкази. Ех, поне да бяхте стъпили на духовния кораб, да бяхте яли веднъж от трапезата с амброзия и като мене да бяхте хвърлили поне един поглед в рая на мисълта!2 Щяхте да се люшкате подобно на мене между горда наслада и неутолим копнеж по непостижимото. Ала на вас, с вашето земно съзнание, трябва да ви се разказва в историческа последователност, та да можете да чуете.
Следвайки поканата на лорд Литън, аз оставих, както знаете, археологията за няколко месеца и относно пътешествието изцяло се доверих на прищевките на нашия великодушен приятел. Плавахме на неговата парна яхта „Муншайн“3 под закрилата на славния капитан Клинч при чудесно време в самотната, рядко посещавана южна част на Атлантика. На 11 декември 1881 година по обяд в дванадесет часа, когато при двадесет и осем градуса тридесет и четири минути западна дължина (от Гринвич) и тридесет и девет градуса петдесет и шест минути южна ширина тъкмо щяхме да седнем на закуска, ни съобщиха, че наблизо има айсберги. Скоро пред очите ни се появиха не само отделни светли масиви, а изникна и една висока, дълга няколко мили, искряща от белота стена — странното явление трябваше да се проучи. Докато „Муншайн“ се държеше на безопасно разстояние, четирима яки моряци с гребна лодка ни закараха, корабния лекар, мистър Гилуолд и мене, при блестящите колоси. Колкото повече се доближавахме до скалата, толкова по-добре забелязвахме, за наше учудване, че това съвсем не бяха плаващи ледникови маси, а стръмният скалист бряг на един остров. Един дълбоко врязан фиорд разкри вход за нашата лодка и ние успяхме да намерим подходящо място за приставане. И сега, за наше изумление, се убедихме, че мнимият лед не бе нищо друго, а отвесна скала от огромни калцитни кристали, които, отразявайки слънчевата светлина, отдалеко без съмнение измамно наподобяваха айсберги. Във всеки случай в това се криеше причината, поради която на това място върху океанската карта бе отбелязано, че се виждат айсберги, но не и остров. Започнах да се катеря по стръмната стена, чиято височина може би достигаше стотина метра, тъй като издадените напред кристали правеха начинанието немного трудно.
Едва бях достигнал горния край и бях хвърлил един поглед оттатък, когато спрях като омагьосан, неспособен да се помръдна от удивление и възхищение. Скалната стена се спускаше, подобно на огромна дига, най-напред стръмно, а после преминаваше в хълмиста местност, — която — нагиздена в пищната зеленина на богата растителна премяна — постепенно слизаше надолу към тих морски залив. Зад залива се издигаха нови хълмове, върху които — между зеленината на лавровите и маслинени дървета — се катереха ослепително белите къщи и палати на един ширнал се град, а над всичко се извисяваше онази великолепна постройка на Акропола така, както тя някога бе красила града на Атина Палада. На фона на този възхитителен пейзаж кипеше трескав живот; по морето — транспортни средства с причудливи очертания и хора, които сякаш пробягваха по водата, на брега — сред оживена суетня многолюдна тълпа, ала с одежди, каквито още никога не бях виждал. След първите мигове на вцепенение се опитах да дойда на себе си. Да извикам на спътниците си, не се решавах, понеже още не вярвах съвсем в действителността на видяното. Как можеше този пъстър свят, който, от една страна, решително напомняше за гръцката древност, от друга страна обаче създаваше едно неописуемо, с нищо несравнимо впечатление за приказност, как можеше този свят да попадне сред пустошта на Атлантическия океан?
Докато, отдаден на този въпрос, наблюдавах втренчено странното оживление в нозете си, изглежда, бавно съм напредвал по скалния насип, защото внезапно се намерих пред една стръмна стълба, при все това по нея можеше да се върви, която водеше от височината надолу към хълмовете. Започнах да се съмнявам дали трябваше да дръзна без спътниците си да пристъпя в това непознато царство, но преди още да постигна съгласие със себе си, отпреде ми изникна един жител на страната, махна с ръка и ме прикани да сляза по стъпалата. Трябваше да се подчиня на тази заповед, защо — не бих могъл да кажа, но поканата бе настоятелна като божествен знак. Също така чувството, което изпитах, когато в противовес с първоначалното си намерение отстъпих безусловно и при все това с желание пред непознатия, не мога да сравня с нищо друго, освен с гласа на съвестта, която ни тласка към действие без избор, каквото и да ни подсказва самоанализът.
1
Колония (гр.) Препратка към фил. термин a priori, означаващ знание, получено преди и независимо от опита, както и към противоположния му термин a posteriori, означаващ знание, получено от опита и в резултат на опита. Б.пр.
2
Тук авторът употребява фил. термин intelligibel, интелигибелен, означаващ явление, схващано само чрез разума или интелектуалната интуиция, т.е. което е мислимо. Б.пр.