Уолтър Милър
Апокалипсис I
(Кантата за Лейбовиц)
Има писатели, чието творчество не е много обемно, но които са оказали влияние върху другите автори и върху любителите на фантастиката, определящо цяла епоха в развитието й. Такъв е Уолтър Милър — непубликуваният доскоро у нас американски фантаст, роден през 1922 г., боен летец от Втората световна война. Започнал да публикува през 1951 г. („Тайната на мъртвия купол“) в един период, когато американската фантастика е залята от опростени, еднопланови и сантиментални произведения, с дълбочината на анализа си той обновява някои от основните теми и инструменти на НФ. Героите му са с интересни, сложни характери, а творбите — многопластови и предизвикващи размисъл и дискусии. Неслучайно първата награда Хюго за новела през 1955 г. печели Уолтър Милър (младши) с „Дарстелър“ — впечатляващата история на саботиралия театър, управляван от компютър, запомняща се с дълбокия психологически анализ. Но, разбира се, световната слава за Уолтър Милър идва през 1961 г., когато той печели Хюго за романа си „Кантата за Лейбовиц“ — произведението, признато за едно от най-основателно наградените с Хюго в историята на модерната НФ. Проследявайки историята на човечеството 600 години след ядрения апокалипсис (I-ва част), 5 века по-късно (II-ра част) и след още 500 години (III-та част). Уолтър Милър ни въвлича неумолимо в дискусия за смисъла и целта на цивилизацията, за разрушителната и спасителна роля на технологията и културата, за ирационалните сили, дремещи дълбоко в човешката природа — егоистична и разрушителна, от една страна, хуманна и жертвоготовна, от друга. Моралната отговорност на учения, която често влиза в конфликт с жаждата за развитие, по неповторим начин се преплита, допълва и противопоставя на религиозната вярност към традициите и аскетизма. Дълбоко прониквайки в природата на религиозното вярване, У. Милър навярно на мнозина от нас за първи път ще разкрие част от неподозираното значение на религията за развитието на човечеството. Впечатляващата и неповторима атмосфера на тази книга променя читателя и остава в душите ни за цял живот. А не са толкова много книгите, за които може да се каже това…
FIAT HOMO
1
Сигурно брат Франциск Джерард от Юта никога нямаше да открие свещените текстове, ако не беше пилигримът, който се явил на младия послушник в пустинята по време на бдението по великите пости.
Никога преди това той не беше виждал истински пилигрим. В това, че той е точно такъв, какъвто изискваха уставните порядки, брат Франциск се убеди едва след като се съвзе от вцепенението, предизвикано от появата му. Пилигримът се показа далеч на хоризонта. Отначало изглеждаше като дребна черна точка, прилепена към проблясващата мараня. Тази безнога точка, с едва забележима глава, започна да се очертава все по-добре на фона на матовото огледало на разрушеното шосе. Изглеждаше така, като че ли тя повече се огъваше и олюляваше, отколкото се придвижваше. Това накара брат Франциск да грабне молитвения кръст с разпятието и да измърмори един-два пъти „Ave“.
Точката приличаше на дребно привидение, създадено от огнените дяволи, които измъчваха земята по пладне. По това време на деня никаква жива твар, освен хищните птици и някои манастирски отшелници като Франциск, не можеше да се види в пустинята. Всичко живо лежеше неподвижно в дупките си или се криеше под камъните от лъчите на свирепото слънце. Само някакво чудовищно, свръхестествено или обезумяло същество можеше умишлено да тръгне на път през голата пустиня в разгара на деня.
Брат Франциск поде пламенна молитва към свети Раул Циклопеан — покровител на мутантите, молейки го за защита от нещастните божи чеда. (Кой ли не знаеше за съществуването на чудовищата. Тези от тях, които оцеляваха при раждането си, бяха принудени да се приспособяват към живота по законите на църквата и природата. Подчиняването на тези закони позволяваше да се запазят редките популации от възрастни чудовища. Някои от тях често избираха за своите скитания пустините и през нощта се прокрадваха към огньовете на пътуващите през тези места.) В края на краищата точката се отдели от пламтящата мараня и, попадайки в прозрачните слоеве на въздуха, се превърна окончателно в пилигрим. Франциск остави разпятието като промърмори „Амин“.
Пилигримът се оказа сух и мършав старец с тояга в ръка, с плетена шапка, разрошена брада и мях за вода, прехвърлен през рамо. Не изглеждаше толкова ефирен, че да е привидение. В същото време беше и прекалено слаб и невзрачен, за да бъде преуспяващ великан-човекоядец или разбойник. За всеки случай Франциск тихичко се доближи до купчинката камъни и се сниши зад нея. Оттук можеше да се наблюдава всичко, като самият той остане незабелязан. Срещите между пътуващите в пустинята, макар и редки, бяха изпълнени с взаимна подозрителност. Всеки срещнат можеше да се окаже и приятел, и враг.