Выбрать главу

Момичето държеше ръката си на дръжката на вратата и гледаше пулта за управление на автомобила. Зерчи бързо набра на пулта „Скоростно платно“. Колата се понесе напред и момичето пусна вратата.

— Днес има много лешояди — тихо каза той, като се вглеждаше в небето през предното стъкло.

Момичето не показваше никакви чувства.

— Боли ли ви, дъще моя?

— Това е без значение.

— Открийте болката си на небесата, дете мое.

Тя го погледна студено.

— Смятате, че това ще достави удоволствие на Бога ли?

— Ако я откриете, то да.

— Не мога да си представя Бог, който ще изпита удоволствие от болката на детето ми.

Свещеникът потръпна.

— О, не, не! Не болката е приятна на Бога, детето ми. На Бог е приятна устойчивостта на душата към вярата, надеждата и любовта, въпреки телесните страдания. Болката прилича на отвратително изкушение. Бог не се радва на изкушенията, които терзаят тялото. Приятно му е, когато душата се издига над изкушението и казва: „Върви си, Сатана“. Същото е и с болката, която често ни изкушава с отчаянието, с гнева, загубата на вяра…

— Не си хабете думите, свети отче. Аз не роптая. Моята дъщеричка се жалва, но тя не може да разбере думите ви.

„Какво мога да й отговоря? — помисли той отчаяно. — Отново да й кажа, че човек е възнаграден със свръхчовешка нечувствителност към болката, но я е изгубил в Едем? Че детето е частица от Адам, и следователно… Това беше истина, но тя имаше болно дете и самата тя беше болна и не желаеше да слуша нищо“.

— Не правете това, дете мое. Само това не правете.

— Ще си помисля — отвърна студено тя.

— Веднъж, когато бях още дете, имах котарак — започна бавно абатът. — Това беше голям сив котарак с лапи като на малък булдог, с подобни глава и шия и такъв нагъл, че приличаше на самия дявол. Беше чистокръвен котарак. Познавате ли котките?

— Слабо.

— Любителите на котки често не познават котките. Ако ги опознаете, няма да започнете да обичате всички котки. Котката, която ще обикнете, след като сте я опознали, няма дори да бъде погледната от любителите на котки. Зеке беше точно такъв котарак.

— В разказа ви ще се съдържа, разбира се, поука? — тя го гледаше подозрително.

— Само тази, че аз го убих.

— Спрете. Каквото и да се каните да разказвате, спрете.

— Блъсна го камион, счупи му задните лапи. Едвам пропълзя вкъщи. От време на време издаваше звук, подобен на боен котешки вик и се тресеше, но повечето време лежеше тихо и гледаше. „Трябва да го приспим“ — казваха ми. След няколко часа изпълзя изпод къщичката. Той крещеше, молеше за помощ. „Трябва да го приспим“ — отново ми казаха. Аз не позволих. Тогава ми казаха, че е жестоко да го оставя да живее. Накрая аз казах, че ако трябва да се направи това, то ще го сторя сам. Взех пушка, лопата и ги донесох на края на гората. Докато копаех ямата, той лежеше изпънат на земята. После стрелях в главата му. Патронът беше дребнокалибрен. Зеке потръпна два пъти, след това се надигна и запълзя към храстите. Отново стрелях. Изстрелът го свали и аз помислих, че е мъртъв, и го пуснах в ямата. След като хвърлих няколко лопати пръст върху него, Зеке се надигна, изскочи от ямата и отново се насочи към храстите. Аз крещях по-силно от котарака. Доубих го с лопатата. Отново го хвърлих в ямата и използвах острието на лопатата като ножа на месаря. Докато аз сечех, Зеке още мърдаше. После ми казаха, че това е чисто рефлекторно движение на мускулите, но аз не вярвах. Аз познавах този котарак. Той искаше да се добере до храстите, просто да легне там и да чака. Той молеше Бога да му позволя да се добере до храстите и да умре там, както може да умре котарак, ако го оставят сам — с достойнство. Аз никога не почувствах, че съм прав в това нещо. Зеке беше само котарак, но…

— Млъкнете! — прошепна тя.

— … но даже древните езичници са отбелязвали, че Природата не ни подготвя да носим бреме. Ако това е справедливо по отношение на котарака, то е още по-справедливо по отношение към същество с разум и воля… Можете ли поне в нещо да повярвате на небесата?

— Замълчете, дявол да ви вземе, замълчете! — със свистящ шепот повтори тя.

— Даже и да бях малко жесток — каза свещеникът, — то беше към вас, а не към детето. Детето, както казвате, не може да разбере. А вие, по вашите думи, не роптаете. Следователно…

— Следователно вие молите да й позволя да умира бавно и…

— Не! Аз не ви моля. Като християнски свещеник ви заповядвам в името на всемогъщия Бог да не посягате на вашето дете, да не го принасяте в жертва на фалшивия бог на целесъобразното милосърдие. Не ви съветвам, заклевам ви и ви заповядвам в името на Христа. Разбирате ли?