— Ако искате да кажете, че сте извършила греха на аборта, — тихо каза той — то трябва да ви кажа, че опрощаването на такъв грях може да направи само епископа, но не и аз.
Той спря. Чу се далечен рев и слаб кратък грохот на ракети, изстрелвани от установка.
— Ужас! Ужас! — жално захленчи старицата.
Сякаш хиляди игли се забиха в скалпа му — неочакван трепет на безпричинна тревога.
— Бързо! Покайте се! — мърмореше той. — Десет пъти „Ave“, десет „Pater Noster“ за опрощаване на греховете. По-късно пак ще трябва да се изповядате, но сега се покайте.
Той слушаше мърморенето й от другата страна на решетката. Бързо изговори формулата за опрощаване на греховете: „Te absolvat Dominus Jesus Christus; ego autem eius auctoritate te absolvo ab omni vinculo… Denique, si absolvi potes, ex peccatis tuis ego te absolvo in nomine Patris…“122
Преди да завърши, през дебелата завеса на изповедалнята проникна светлина. Светлината се разгаряше все по-ярко и по-ярко, докато цялата кабина не се освети като в ярък ден. Завесата започна да дими.
— Почакайте! — проговори той със свистящ шепот. — Почакайте докато загасне.
— … почакайте почакайте почакайте докато загасне — като ехо се отзова непознат нежен глас иззад решетката. Това не беше гласът на мисис Грейлис.
— Мисис Грейлис? Мисис Грейлис?
Тя му отговори със заплитащо се, сънливо мърморене:
— Никога не съм смятала… никога не съм смятала… никога любов… любов…
Гласът като че ли се отдалечаваше. Това не беше гласът, който току-що му отговаряше.
— А сега бягайте, бързо!
Без да чака тя да обърне внимание на тези думи, той изскочи от изповедалнята и се понесе към олтара. Светлината помътня, но все още изгаряше кожата като обеден зной. Колко секунди оставаха още? Църквата беше пълна с дим.
Той се метна към светилището, спъна се, прие го за коленичене и влезе в олтара. С треперещи ръце извади от хранилището за дарове напълнената с тялото Христово дароносица, отново преклони колене пред Насъщния, хвана тялото на своя бог и побягна с него.
Зданието се срути върху него.
Когато дойде на себе си, нямаше нищо друго, освен прах. Беше притиснат до кръста. Опита се да мръдне. Едната му ръка беше свободна, но другата беше погребана под отломките. В свободната си ръка все още стискаше дароносицата, но при падането я беше ударил, капакът се бе откъснал и няколко късчета нафора бяха изпаднали.
Реши, че взривната вълна го е изхвърлила от храма. Лежеше в праха и се оглеждаше. В небето мощно ревяха мотори, сини светкавици мигаха през праха. Отначало не почувства болката. Опита се да изпъне врат и да види каква е тази тежест върху него, но такава остра болка прониза тялото му, че почти изгуби съзнание. Не можеше да погледне повече назад. Пет тона натрошени камъни го бяха затиснали. Навярно, все още нещо от него съществуваше там долу, под кръста.
Той внимателно започна да събира малките нафорки. Вятърът заплашваше да изпрати в безкрайно пътешествие малките частици от тялото на Христа. „Някак си, Господи, ще се помъча — мислеше си той. — Някой може да има нужда от последно причастие? Нека само допълзят до мен, ако го желаят. Дали е останал жив някой?“
Поради ужасния рев не можеше да чуе никакви гласове.
Тънка струйка кръв заливаше очите му. Той я изтри с ръкав, за да не изцапа нафорките с окървавени пръсти. „Лоша кръв, Господи, моята, а не Твоята. Пречисти ме.“
Той събра частиците от Христовото тяло в дароносицата, но няколко нафорки бяха недосегаеми. Опита се да ги достигне, но от болката отново му причерня пред очите.
— Исусе — Мария — Йосифе! Помогнете ми!
Чу слаб отговор, далечен и едва доловим. Беше нежният непознат глас, който чуваше в изповедалнята, който отново, като ехо, повтори думите:
— Исусе, Мария, Йосиф, помогнете…
— Какво?! — извика той.
Повика още няколко пъти, но отговор не получи. Прахът започна да се сляга. Той постави капака на дароносицата на мястото му, за да не се запрашават нафорите и полежа известно време със затворени очи.
Трудностите на съдбата на свещеника се състоят в това, че трябва сам да изпълняваш съветите, които даваш на другите. Природата не ти налага нищо, за което да не те е подготвила. „Ето защо започнах да й разказвам какво е казал стоикът, преди да й разкажа какво е казал Бог“ — помисли той.
Болката не беше силна, само погребаните под камъните телесни останки го сърбяха. Той се опита да се почеше, но пръстите му навсякъде се натъкваха на камъни. Сърбежът го подлудяваше. Смачканите нервни окончания предизвикваха идиотското желание да се почеше.
122
„Да ти прости Господът наш, Исус Христос; от своя страна и аз, неговият властник, те освобождавам от всякакви окови… Накрая, ако съм в правото да опрощавам, за твоите прегрешения те опрощавам в името на Отца…“ (лат.)