„Ей, доктор Корс, откъде можете да знаете, че сърбежът е не по-малко зло от болката?“
Той малко се посмя над това, но смехът неочаквано предизвика нова черна вълна. Той се изкатери от тази тъмнина под акомпанимента на нечии стонове. Изведнъж свещеникът разбра, че стене самият той. Зерчи се изплаши. Сърбежът се превърна в болка, но стоновете бяха израз на неприкрит ужас, а не на болка. Сега вече го болеше и като диша. Болката упорстваше, но той можеше да я издържа. Ужасът възникна от последното изпитание с мастилената тъмнина. Изглеждаше, като че ли тъмнината се домогваше до него, жадно го чакаше — голям черен апетит, алчно изяждащ душата му. Болката можеше да изтърпи, но не тази Ужасяваща Тъмнина. Или имаше нещо, което там не можеше да го има, или имаше нещо, което трябваше да се довърши. Ако се подадеше на тази тъмнина, то нищо не можеше да се направи или дооправи.
Засрамен от страха си, той се опита да се моли, но молитвите му излизаха някак богохулни — те повече приличаха на оправдание, а не на молба, като че ли последната молитва е произнесена и последният химн е вече изпят. Страхът упорстваше. Защо? Той се опита да изясни причината. „Та ти си виждал как умират хората, Джет. Много пъти си виждал смъртта. Това изглеждаше много леко. Те се свиваха преди края, след това малък спазъм — и всичко е свършено. Мастилена Тъмнина — най-черен Стикс, пропаст между Бога и човека. Послушай, Джет, действително ли вярваш, че от другата й страна има Нещо, а? Тогава защо трепериш така?“
В мозъка му възникна стих от Dies Irae123 и заседна в него:
Quid sum miser tunc dicturur? Quem patronum rogaturusm, Cum vix justus sit securus?124
„Какво да кажа тогава аз, нещастния? Кого да помоля за защита, щом дори праведникът с труд се спасява? Vix securus? Защо «с труд се спасява»? Навярно Той няма да прокълне праведните? Тогава защо толкова трепериш?
Воистине, доктор Корс, злото, към което можете да бъдете отнесен и вие, не е страданието, а само безпричинният страх пред страданието. Metus doloris.125
Свържете го в едно с неговият позитивен еквивалент — страстен стремеж към земно безгрижие, към Едем и ще получите вашия «корен на злото», доктор Корс. Намаляване на страданието и увеличаване на безгрижността е било естествената и съответна цел на обществото и управляващите го. После това е станало единствената цел, а единствената основа на закона — нейното извращение. И тогава, като сме се стремели само към това, ние неизбежно сме придобили техните противоположности — максимум страдание и минимум безгрижие.
Всички беди на света са от мен. Проверете го върху себе си, скъпи мой доктор Корс. Твоето, моето, на Адам, на Човека, нашето. Няма «земно зло» освен пренесеното от човека — от мен, теб, Адам, от нас — с малка помощ от бащата на лъжата. Обвинявай всички, обвинявай дори Бога, но, ох, само не мен. Така ли, доктор Корс? Единственото зло в този свят в този миг, докторе, е този факт, че светът прекрати своето съществуване. Какво причинява болката?“
Той слабо се разсмя и отново — изблик на тъмнина.
— Моята вина, нашата, на Човека, на Адам, но не на Христа — говореше си на глас. — Знаете ли какво, Пат? Те… заедно… по-добре да бъдат разпънати, но не самотни… когато кръвта им изтича… искат заедно… Това е защото… защото… Това е така защото Сатаната иска да напълни ада с хора. Защото Адам… И още Христос… Но аз досега… Чуйте, Пат…
Този път му беше необходимо повече време за да изплува от Тъмнината, но той трябваше да обясни всичко на Пат, преди да потъне в нея завинаги.
— Послушайте, Пат, това е така, защото… аз й казвах, че детето… защото аз… Аз мисля… Аз мисля, Исус никога не е изисквал от човека да извършва тези ужасни постъпки, които сам Исус не е извършвал. Затова и аз… Затова и аз не можех да допусна. Пат?
Той примига няколко пъти. Пат изчезна. Светът отново застина неподвижно, но тъмнината отстъпи. Изведнъж разбра, от какво точно се страхува. Беше това, което трябваше да извърши, преди Тъмнината да го погълне завинаги. Господи, позволи ми да живея, докато го изпълня. Сега се страхуваше, че ще умре по-рано, преди да поеме толкова страдания, колкото се бяха паднали на детенцето, което не можеше да го разбере, детето, което той се опитваше да опази за нови страдания… не… не за страдания, а въпреки страданията. Той заповядваше на майката от името на Христос. Не беше извършил грешка. Но сега се страхуваше да не пропадне в тъмнината, преди да понесе толкова, колкото Бог му помогне да понесе.
Quern patronum rogaturus.
124
Защо тогава да се оплакваме? Или да викаме защитника, щом даже праведният с труд се спасява?