— Послушайте, още някой да е останал жив? Идете…
Отговорът й прозвуча мелодично и тържествено:
— „… послушайте още някой…“
Тя изпитваше удоволствие от думите. Произнасяше ги с огромно старание. Тя им се усмихваше. Устните й оформяха думи, а гласът ги възпроизвеждаше. Това беше повече от рефлекторно подражание, реши той. С това повторение тя се опитва да му каже: „По нещо приличам на теб“.
Тя току-що се беше родила.
„Но ти и по нещо се различаваш“ — отбеляза с трепет Зерчи. Спомни си, че мисис Грейлис имаше артрит на колянните стави, а тялото й сега седеше с прегънати колена, на пети, в гъвкава младежка поза. Нещо повече, набръчканата кожа на старата жена се беше изгладила и леко светеше, сякаш старата вроговена тъкан се възстановяваше. Изведнъж забеляза ръката й.
— Ти си ранена!
— … ти си ранена.
Зерчи й показа ръката. Вместо да погледне къде показва, тя повтори жеста му, като протегна пръст и докосна неговия. Кръв имаше съвсем малко, но ръката беше силно нарязана и един разрез изглеждаше особено дълбок. Той с усилие издърпа пръста й за да приближи ръката. Извади пет късчета от счупено стъкло. Или тя беше пробила стъклото с ръка, или, по-вероятно, стъклата се бяха посипали върху нея при взривната вълна. Само веднъж потече кръв, когато изваждаше остро дълго парче. Другите парченца оставяха само малки безкръвни синини. Когато отново погледна лицето й, благоговейният трепет се засили. Тя все още му се усмихваше, сякаш отстраняването на стъкълцата не й беше причинило никакво неудобство.
Дом Зерчи отново погледна лицето на мисис Грейлис. То беше станало сиво, подобно на безразлична, безсмислена маска, устните й бяха безкръвни. Той беше уверен, че тя умира. Напълно си я представяше как изсъхва и се отлюпва накрая. Какво беше тогава Рейчъл? Или каква?
По намокрените от дъжда камъни все още имаше малко влага. Той навлажни пръста си и с кимване я покани да се наклони по-близо. Която и да е тя, навярно бе получила твърде голяма доза радиация, за да преживее дълго. Той започна да чертае кръст на челото й с влажния си палец.
— Nisi baptizata est nisi baptizari nonquis, te baptiso…128
Не успя да продължи. Тя се дръпна рязко. Усмивката й застина и изчезна. „Не!“ — сякаш крещеше лицето й. Обърна му гръб. Изтри водата от челото си, затвори очи и безсилно отпусна ръце на коленете си. Лицето й бе обзето от пълна апатия. Позата й с наклонена глава навеждаше на мисълта за молитва. Постепенно апатията отминаваше и усмивката й се възвръщаше. Ставаше все по-широка. Когато отвори очи и го погледна, усмивката й беше пак така открита и топла, както преди. Но вече се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо.
Изведнъж погледът й падна върху дароносицата. Преди да успее да я спре, тя грабна съда. „Не!“ — изхриптя и се закашля той, като се опита да вземе дароносицата. Движението беше твърде рязко за него, усилието му костваше ново пропадане в тъмнината. Когато дойде на себе си и отново вдигна глава, виждаше всичко като в мъгла. Тя още стоеше пред него на колене. Накрая разбра, че държи в лявата си ръка златната чаша, а в дясната внимателно стиска парченце нафора. Тя му ги подаваше — или така му се струваше, както преди му се струваше, че разговаря с брат Пат.
Той почака, докато мъглата се разсея. Но този път не се разсея напълно. „Domine, non sum dignus… — прошепна той — sed tantum dic vervo…“129
Той взе нафората от ръцете й. Тя затвори капачето на дароносицата и постави съда на безопасно място под камъка. Тя не правеше обикновените за такъв случай жестове, но почитта, с която държеше дароносицата, го убеди: тя смътно чувстваше същността на тялото Христово под тази обвивка. Тя, която още не умееше нито да използува словото, нито да го разбере, правеше това, което трябваше да прави по негово указание в отговор на опита му да извърши обряд за кръщаване.
Той отново се опита да съсредоточи погледа си върху лицето на това същество, което само със жестове му казваше: „Аз нямам нужда от твоето причастие, Човеко, но съм достойна да ти предам това причастие на живота“. Сега знаеше, коя е тя и слабо изхлипа, когато не можа да застави очите си да се съсредоточат върху тези студени, зелени и безгрижни очи на съществото, родено без грях.
— Magnificat anima mea Dominum… — прошепна той. — Да възслави душата ми Господ и да се възроди моя дух в Господа, моя спасител, защото вижда той смирението на своя служител…
С последните си действия той искаше да я научи на тези думи, защото беше уверен, че тя по нещо прилича на Девата, която първа ги беше произнесла.