— Ако не бяха знаците на камъка, които той… тогава аз, може би…
Абатът притвори очи и въздъхна уморено.
— Тези знаци, макар и не особено ясни, наистина съществуват — призна той. — Но може да си ги написал и самият ти.
— Не, господарю мой.
— Признаваш ли, че си измислил този стар дъртак?
— Не, господарю мой.
— Е, добре. А знаеш ли, какво ще стане с теб сега?
— Да, преподобни отче.
— Тогава се приготви за това.
Треперейки, послушникът обви одеждите си около талията и се наклони над масата. Абатът извади от едно чекмедже здрава орехова летва и леко я изпробва върху дланта си. След това нанесе силен удар по седалището на Франциск.
— Deo gratias!15 — изрече послушно младежът и тежко въздъхна.
— Искаш ли да промениш мнението си, момчето ми?
— Преподобни отче, не мога да се откажа.
Удар.
— Deo gratias!
Удар.
— Deo gratias!
Тази проста, но болезнена процедура се повтори десет пъти. Брат Франциск благодареше на небето за всеки получен урок по смирение. След десетия удар абатът спря. Франциск, който стоеше на пръсти до този момент, се отпусна леко. В ъгълчетата на затворените му очи блестяха сълзи.
— Скъпи мой брат Франциск — каза абат Аркос, — абсолютно ли си сигурен, че си видял стареца?
— Разбира се — изпищя момчето, като се готвеше за най-лошото.
Абат Аркос го погледна изпитателно. После обиколи масата и седна в креслото, като си мърмореше нещо под носа. Доста време гледа сърдито хартийката, на която бяха написани двете букви.
— Какво предполагаш, кой може да е той? — разсеяно измърмори абатът.
Брат Франциск успя само да отвори очи, от които потекоха сдържаните до сега сълзи.
— Е, какво пък, ти ме убеди, момче. Толкова по-лошо за теб.
Франциск не отговори нищо, но произнесе в себе си молитва, с която молеше бога по-рядко да възниква нужда да убеждава абата в собствената си правота.
— Можеш да седнеш — каза абатът почти добродушно, след като с жест му беше казал да пусне дрехата си.
Франциск се опита да седне на посочения стол, но само подскочи от болка и остана прав.
— Ако нямате нищо против, преподобни отче…
— Добре, остани прав тогава. Всъщност, аз няма да те задържам дълго. Трябва да отидеш да довършиш бдението си.
След като забеляза просветлялото лице на послушника, той бързо добави:
— О, не, не! Няма да се върнеш на същото място. Ще си смените местата с брат Алфред и няма да се приближаваш до онези руини. Освен това ти забранявам да говориш за тези неща с всеки друг, освен с мен и изповедника. Макар и злото да е сторено. Ти поне разбираш ли какво си направил?
Брат Франциск поклати глава.
— Вчера беше неделя, преподобни отче. Не беше необходимо да пазим мълчание и аз само отговарях на въпросите на братята. Аз мислих…
— Твоите братя са измислили много интересно обяснение. Знаеш ли, че този, когото си срещнал, е бил самият преподобен Лейбовиц?
Няколко минути погледът на младежа остана съвсем празен, а после поклати глава.
— О, не, господарю мой. Сигурен съм, че не може да бъде той. Блаженият мъченик не би направил такива неща.
— Какви неща?
— Не би гонил никого и не би се опитвал да прободе някого с острата си тояга.
Абатът сложи ръката си на устата, за да скрие неволната усмивка, като се престори, че се замисля.
— О, аз не знаех нищо за това. Той те гонеше, така ли? Да, да така си мислех. Виж, а твоите приятели все пак са сметнали, че това може да е блажения. Съмнявам се, че има много хора, които могат да бъдат гонени от блажения, но… — той се спря като видя радостното изражение на лицето на послушника. — Добре, сине мой, как мислиш ти? Кой може да е бил той?
— Аз мисля, че той беше пилигрим, който идваше към нашия ковчег с мощите, благородни отче.
— Това още не е официален ковчег с мощи. Във всеки случай той не е бил пилигрим и поне не е идвал към нашето абатство. Часовият твърди, че не е заспивал на поста си и не го е виждал изобщо. Е, призна си, че през този ден е бил нещо сънлив. Ти как мислиш?
— Да ме прости преподобния отец, но и аз съм бил няколко пъти на пост.
— Е, и?
— Виждате ли, в ярките слънчеви дни, когато нищо друго, освен лешоядите не се движи, след няколко часа неволно започваш да следиш само тях.
— И ти си постъпил така, когато е трябвало да наблюдаваш пътя?!
— Ако гледате небето прекалено дълго, бихте могли да отместите погледа си, но… Няма да заспите истински, но вниманието ви ще бъде погълнато от предишната гледка.