Много рядко, не повече от три пъти в годината, някой мирянин или странник преминаваше по стария път, пресичаше абатството и оазиса, който помагаше на абатството да съществува и можеше да направи манастира истинска страноприемница за пътниците. Обаче и този път беше път за никъде, каквито често се срещаха в тези времена. Изглежда някога тази пътека е била част от най-краткия път от Голямото Солено езеро за Старото Ел Пасо. Южната част на абатството се пресичаше от подобна лента от натрошени камъни, простираща се на запад и на изток. И този кръстопът беше загубил своето значение благодарение не на човека, а на времето.
Пилигримът се приближи съвсем, но послушникът продължаваше да стои зад купчината камъни. През кръста на стареца беше превързано парче мръсно ленено платно. Това беше единствената му дреха, като не се смятат шапката и сандалите. Той вървеше напред, забележимо накуцвайки, като се опираше на тежка тояга. Отмерената му походка показваше, че той върви от много време и предстои да измине още дълъг път. Щом наближи древните руини, той намали крачка, спря и се огледа.
Франциск наведе глава още по-ниско.
Между хълмовете, останали от някогашните съоръжения, нямаше никаква сянка, но някои от големите камъни все пак даваха живителна прохлада за тялото на пътешественика. Пилигримът очевидно добре знаеше тази особеност на пустинните пътища. Той бързо откри подходящ по размери камък. Брат Франциск с одобрение отбеляза, че пилигримът не се хвърли върху камъка и не започна веднага да го избутва. Той се приближи на безопасно разстояние и като опря тоягата си в един по-малък камък, като с лост започна да разклаща големия, докато под него не изпълзя очакваната съскаща твар. Пътникът хладнокръвно уби змията с тоягата си и хвърли настрани все още извиващото се тяло. Като унищожи обитателя на прохладното място, пилигримът реши да се възползува от него и преобърна камъка. Седна на относително прохладната му повърхност, събу сандалите си и прилепи ходила до пясъка, върху който беше стоял камъкът. След като се поосвежи, той се изправи на крака, усмихна се с беззъбата си уста и затананика някаква мелодия. След малко вече пееше с пълен глас монотонна протяжна песен на диалект, който брат Франциск не бе чувал никога. Послушникът се размърда неспокойно, уморен от неудобната си поза.
Докато пееше, пилигримът извади сухар и парче кашкавал. Когато свърши песента, произнесе тихо на местен език: „Бъди благословен, Адонай Елохим, повелител на всичко земно, който караш житния клас да покълне“. Така завърши всичко това, което напомняше гъгнещо блеене. Пилигримът седна и започна да яде.
„Отдалеч идва, — помисли си брат Франциск, тъй като не познаваше нито едно близко кралство, управлявано от монарх с толкова необичайно име и с такива странни претенции. — Може би е тръгнал на поклонение пред ковчега с мощите на светеца в нашето абатство.“ Вярно, че ковчегът, както и светецът, засега не бяха признати официално. Но брат Франциск не можеше да измисли друго подходящо обяснение за появата на стария скитник на този път, идващ от никъде и отиващ за никъде.
Пилигримът продължаваше да се храни. Макар и вече да не се боеше, послушникът изпитваше все по-голямо неудобство, тъй като му беше забранено да нарушава уединението до края на великите пости. Не трябваше да разговаря със стареца, но ако напуснеше прикритието си, преди другият да си е отишъл, пилигримът щеше да го види и чуе.
Все още несигурен какво да прави, брат Франциск се изкашля силно и излезе иззад купчината камъни.
— Хоп!
Хлябът и кашкавалът на пилигрима отлетяха настрани. Старецът грабна тоягата си и скочи на крака.
— За какъв дявол се прокрадваш към мен? — замахна заплашително с тоягата към фигурата в качулка, която се появи зад камъните.
Брат Франциск забеляза, че в края на тоягата му имаше острие.
Послушникът се поклони учтиво три пъти, но пилигримът сякаш не забеляза изискания му жест.
— Остани там, където си — извика той. — Не се доближавай, мутант такъв. Нямам нищо, което можеш да вземеш от мен, освен кашкавала. Но него можеш да го получиш и така. Ако пък търсиш месо, трябва да знаеш, че аз имам само хрущяли. Но за тях съм готов да се боря. А сега назад! Назад!
— Почакай!
Послушникът направи пауза. Отзивчивостта или даже обикновената вежливост можеха да се окажат по-силни от обета за мълчание по великите пости, ако обстоятелствата принуждаваха да се започне разговор. Все пак необходимостта той самият да наруши тишината в момента малко го безпокоеше.