Абатството на блажения Лейбовиц беше построено от същите тези камъни. Франциск не вярваше, че тук може да се намери нещо интересно след стотиците години на разрушения. Освен това не беше и чувал за строежи с подземни помещения.
Когато завърши напълно изграждането на убежището си, брат Франциск се реши да се върне при отвора от камъка. Спря и се загледа в него. Все още не можеше да се избави от убеждението на пустинния жител, че ако някакво място позволява да се скриеш от слънцето, то в него непременно вече има някой. Дори дупката да беше досега необитаема, то до разсъмване все някой щеше да пропълзи вътре. От друга страна, ако някой вече живееше тук, беше по-безопасно да се запознае с него през деня. Наоколо не се виждаха никакви други следи, освен неговите, на пилигрима и на вълците.
Младежът не се двоуми много, а започна да почиства краищата на отвора от пясъка и чакъла. След половин час дупката не беше станала по-голяма, но предположението му, че тя води към някаква подземна кухина, се беше превърнало в увереност.
Два неголеми обли камъка бяха наполовина зарити в земята, непосредствено до дупката. Очевидно те бяха пресовани заедно с пясъка и дребния чакъл, затворили гърлото на отвора.
Франциск започна да разравя единия от камъните. Когато го натисна от дясната страна, другият камък помръдна малко вляво и там спря.
Същото се случи и когато опита от лявата страна. Послушникът упорито продължи да разравя двата камъка. Неочаквано лостът, с който си помагаше, се изплъзна от ръцете му, удари го по главата и изчезна в открилата се кухина. Брат Франциск се олюля от внезапния удар. Някакъв по-голям камък, увлечен от потока на свличащата се маса, го удари по гърба. Падна задъхан, без да разбере, дали се беше свлякъл в ямата, или беше останал на повърхността до момента, в който се удари по корем в твърдата земя. Шумът от свличането беше оглушителен, но кратък.
Заслепен от праха, Франциск лежеше и дишаше тежко през уста. Болката в гърба му беше толкова силна, че той не се решаваше да помръдне. Опипа мястото, което го болеше. Пръстите му бяха влажни и червени. Понечи да стане, но веднага се отпусна на земята със стон.
Младежът дочу тихо пляскане на криле. Погледна нагоре и видя цяло ято лешояди. С много усилия, без да обръща внимание на евентуални счупвания по тялото си, той се изправи на крака. Небесната орда, сякаш разочарована, отлетя нагоре и продължи бавното си движение във въздуха. Франциск размърда тялото си и установи, че няма никакви сериозни наранявания, с изключение на няколко натъртвания.
От срутването във въздуха се беше издигнал стълб прах, който се разнесе от слабия вятър и бавно се разпръсна. Послушникът се надяваше, че някой от наблюдателните кули на абатството ще го забележи и ще дойдат да проверят какво става. До краката му зееше правоъгълна дупка. Част от ситните камъни бяха пропаднали в нея. Навътре водеше стълба, но само горните й стъпала бяха свободни. Надолу, след 600 години покой, всичко беше засипано от свличането, причинено от брат Франциск.
На една от стените на стълбата личеше добре запазен надпис, част от който беше затрупан от камъните. Като събра всичките си знания по древен английски, брат Франциск прочете с усилие:
Максимален брой места — 15
Хранителни запаси за 1 човек — за 180 дни (зависи от броя на хората). Преди да влезете в скривалището, трябва да сте сигурни, че основният вход е внимателно затворен и херметизиран, че защитата от проникване на заразени лица е под напрежение, че сигналните светлини са включени.
Останалото беше засипано, но за Франциск беше достатъчно и това. Той никога не беше виждал Радиоактивни Дъждове и се надяваше никога да не вижда такива. Точно описание на чудовищата нямаше, но младежът беше слушал много легенди за тях. Той се обърна и бързо се отдалечи от дупката. Легендата казваше, че самият Лейбовиц е преживял епохата на Радиоактивните Дъждове и е бил много време под тяхното въздействие, докато постоянните молитви не изгонили злите демони.
Брат Франциск си представяше Радиоактивния Дъжд наполовина като демон, наполовина като огнена саламандра, защото според преданията всичко свято се бе родило в огъня на потопа.
Послушникът погледна изплашено към надписа, чието значение се беше прояснило още повече. Без да иска, той беше открил скривалище не за един, а за цели 15 ужасни обитатели. Надяваше се поне, че то отдавна е празно. Все пак инстинктивно Франциск напипа в ръкава си мехчето със светена вода.