Георги Николов
Апокалипсис
В храма беше много тихо. Дори като, че ли по-тихо от когато и да било. Тумаранга — върховният жрец, беше заел традиционната поза на членовете от Луриканския орден и повече от два часа нито едно мускулче не бе трепнало по него. Ако някой непросветен в тайните го беше наблюдавал от страни, щеше да си помисли, че той отдавна е мъртъв, особено при вида на съсухреното му лице напомнящо мумия. Единствено, само едва забележимото дишане издаваше наличието на жизнени функции. Физически той беше тук — в храма светиня, но духът му беше далеч-далеч, някъде в друго измерение, където разговаряше със своя бог и повелител на целия народ на Маурания — великият Джоликоча. Тумаранга през целия си досегашен живот му служеше вярно и се чустваше щастлив единствено, когато в състояние на унес отправяше горещите си молби към него. Жрецът се радваше с цялото си сърце, когато божеството ги изпълняваше, народа на Маурания благоденстваше, а името на техният повелител се носеше с почит от уста на уста. Тумаранга живееше аскетично и отдавна беше свикнал с лишенията, но най-голяма болка му нанасяха неуспехите като духовен месия. Много тежко му ставаше когато Джоликоча извръщаше лице от своите чада и им изпращаше беди. В такива моменти нямаше по-нещастно същество от жреца дори отвъд Торфената планина и сърцето му се свиваше, като виждаше народа да страда. Тумаранга беше надживял вече почти три поколения благодарение на своята съдба, която му отреждаше да бъде свръзка между бога и простосмъртните, но животът му все пак не беше безкраен и той вече се чустваше стар и изморен. Напоследък все повече време му беше необходимо да се съсредоточи и предаде молбите на народа, а и много често те изобщо не бяха чувани от Джоликоча. Неговото съзнание изчезваше във водите на божествения океан и на Тумаранга му се искаше това усещане да продължи вечно, когато една сянка го обгърна с мъртвешки хлад и го накара да пропадне в дълбока и зловеща бездна. Той започна бавно да излиза от унеса си и изведнъж осъзна, че се намира пред олтара на храма-светиня. До ушите му достигнаха звуци, които не можеха да бъдат сбъркани. Това бяха виковете на разярена, жадна за кръв тълпа. Постепенно в ужасния шум той долови собственото си име и изведнъж разбра. Те искаха него! Стана разтри ставите си и след като взе своя жезъл-копие излезе от храма-светиня. Тумаранга никога през живота си не беше виждал толкова много от простосмъртните събрани на едно място. Отначало той се стъписа, но постепенно се овладя и вдигна високо жезъла-копие. Това като, че ли хипнотизира тълпата и не след дълго тя стихна привидно умирена. Над главите на всички прогърмя благия глас на жреца:
— Какво лошо съм сторил, та така съм ви разгневил?
Отново последва страхотен шум от който нищо не се разбра. Това продължи няколко минути докато жреца отново не направи знак и всички се умълчаха.
— Ако имате да ми кажете нещо, то нека това направи само един от вас! — заяви той.
Първите редици се размърдаха и пред всички излезе Лайо — лидерът на работническата каста:
— Това не може да продължава повече така — извика той! — Ти не правиш вече нищо за нас. Къде е обещаното от теб благоденствие?
— Нима до сега не съм доказвал верността си към вас? — обиди се Тумаранга.
— Вярно е! Но също така съм съгласен с Лайо, че ти вече не изпълняваш съвестно задълженията си! — намеси се Мухарами — предводителя на войниците. — Ти ни обеща, че няма да има повече бедствия, а я погледни три пъти вече ни залива голямата вода, реколтата цялата изгни, царицата ражда хилаво поколение, което не става за нищо, а великаните които живеят отвъд Торфената планина избиват все повече от нас.
Тълпата отново зарева неистово.
— Всичко, което казахте е истина — надвика ги Тумаранга — Но аз виновен ли съм, че Джоликоча е извърнал лице от нас и не иска да чуе молбите ви? Може би ни наказва за минали грехове.
Но никой вече не го слушаше. Всички бяха разярени до крайност. Отвсякъде се носеха викове „Смърт за Тумаранга“. Преди още да успее да се усети, някой изтръгна от ръката му жезъла-копие, а след това подхвана самия него и го понесоха на някъде. След малко той се оказа вързан на позорния стълб, където убиваха най-долните престъпници.
— Боже, дано това е сън и аз се събудя! — промълви жреца. — Господи прости им, те не знаят какво вършат! — и от окото му се изтърколиха две сълзи.
Отнякъде се появи Мухарами и гръмогласно заяви:
— Тумаранга! Ти разочарова народа на Маурания. Никой вече не иска да слуша лъжите ти. За да сложим край на всичко това те осъждаме на смърт! Присъдата ще бъде изпълнена незабавно!