Тумаранга видя как войниците се строиха пред него, вдигнаха копията си и зачакаха заповед, за да нанесат смъртоносен удар. Жрецът вече не усещаше нищо. Вцепенение започна да обгръща цялото му същество. Целият някогашен живот мина през съзнанието му и това го накара да се почуства непривично спокоен. Той си спомни дори за неща, които кой знае от кога беше забравил. Започна да усеща как мислите отлитат още преди смъртта да го е сграбчила в железните си нокти, както в добрите стари времена, когато изпадаше в транс за да се моли. Радваше се, че отново ще се потопи в океана от спокойствие на Джоликоча, този път обаче завинаги. Но отнякъде пак се появи онази зловеща сянка, която спря стремежа му и го върна отново на позорния стълб. Тумаранга проясни съзнанието си, видя как командващият отвори уста да извика заповедта и промълви:
— Боже Джоликоча! Не разрешавай да се извърши такава несправедливост! Накажи ги!
Страхотен грохот разтърси изведнъж цялата Торфена планина. Всички вдигнаха глави и видяха замрели от ужас, как един огромен кафяв стълб падна отгоре и смачка храма — светиня сякаш беше играчка. В основата му гореше страхотен огън и излизаше пушек, като от самия ад. Настана суматоха, тълпата се пръсна на всички страни и по-силните стъпкаха слабите и немощните. Навсякъде се носеха вой и мъртвешки крясъци, стоновете на агонизиращите се заглушаваха от срутващите се пластове, които затрупваха бягащите и бавно ги задушаваха засипвайки ги с тонове торф. Тези, които оцеляха от срутването умираха секунди по-късно от настъпващия отвсякъде дим. Той ги хващаше за гърлата и изкарваше от там ужасяващи хъркания и гърчове. Тумаранга наблюдаваше с широко разтворени очи страшната гледка и самият той беше ни жив, ни умрял. Някъде далеч се чуха писъците на царицата и нейното поколение и всички разбраха, че това е краят. Огънят в основата на стълба вече беше успял да подпали всичко наоколо. Въздухът се раздираше от кошмарните крясъци на горящите. Навсякъде се носеше тежката миризма на изгоряла плът. Тумаранга усети, че го обгръща гореща вълна и пред очите му взе да притъмнява. Цялата Торфена планина заедно с народа на Маурания пламна като факел.
Мъжът лежеше на тревата и не можеше да събере мислите си. Нима се провали окончателно? Нима от него нищо не ставаше и нямаше никаква друга надежда? Той се луташе в собствените си разсъждения, беше на ръба на отчаянието и разбра, че ако не си намери емоционален отдушник е свършено с него. Мъжът стана и внимателно се огледа. Погледът му се стрелкаше безспирно наоколо и не след дълго забеляза разположения наблизо мравуняк. Съзнанието му заработи на бързи обороти и зъбите се оголиха в сатанинска усмивка, щом разбра какво смята да направи. Извади дълга и дебела пура и с театрален жест я запали. Всмукна няколко пъти и след, като я разпали с огромно удоволствие взе да гори мравките по повърхността на мравуняка. Те естествено не издържаха и секунда и се спаружваха още преди да разберат, какво е станало с тях. Това занимание неусетно завладя мъжът и не след дълго той разбра, че нервното напрежение го напуска бавно, но сигурно. След като се почуства разтоварен той натика повече от половината от пурата в мравуняка и стана за да облече сакото си. След това пъхна ръце в джобовете си и с бавни крачки продължи разходката из гората. А мравунякът започна да тлее и от него се заиздига гъст лютив дим, докато изведнъж не пламна целият. След това се запалиха нападалите по земята листа и изсъхналата пожълтяла трева, а после огнените езици започнаха да лижат дърветата и тръгнаха по стъпките на отдалечаващият се мъж.