Выбрать главу

— Мисля, че точно това казах и аз — прекъсна го Вилие. — Това е професионално заболяване, в повечето случаи почти безобидно.

— И аз това си помислих, сър. Какво толкова се е случило?

— И намерихте ли отговора?

— Не съвсем, но се опитах да открия Жодел. Пристигнах в Париж преди две седмици, търсих го навсякъде, по всички закътани улици на Монпарнас, по всички изпаднали квартали в града.

— Защо? — попита Жизел. — Какъв беше приблизителният ви отговор? Защо името на съпруга ми е било изпратено направо във Вашингтон?

— И аз си зададох същия въпрос, госпожо Вилие. Затова, когато бях във Вашингтон, потърсих бившия посланик и попитах него. Разбирате ли, информацията можеше да не бъде изпратена в Бюрото за разследване, ако той не беше наредил.

— И какво каза моят стар приятел посланикът? — намеси се Бресар с несъмнено критичен тон.

— Свързах се с жена му.

— А! — възкликна служителят от „Ке д’Орсе“. — Сигурно ви е изслушала. Би трябвало тя да стане ambassadeur25. Много по-интелигентна е, много по-осведомена. Нали знаете, че е лекар.

— Да, разговарях с нея. Освен това е страстна почитателка на театъра. Винаги държи мястото й да бъде на първите три реда.

— Това едва ли са най-добрите места — тихо каза актьорът. — От близостта се губи перспективата. Извинете, продължавайте. Какво ви каза тя?

— Причината е в очите ви, господин Вилие. И тези на Жодел, който ги е спрял на тротоара с истерични крясъци. „Очите и на двамата са толкова дълбоки и сини — каза тя, — цветът им е невероятно ярък, извънредно необичаен за синеоките хора“. Затова жената — основателно или не — си е помислила, че е възможно да има нещо вярно в старческите брътвежи, тъй като приликата на тези толкова необичайни очи би могла да се предаде само генетично. Тя признава, че това е само предположение, но не е за пренебрегване. А както Анри спомена, тя е лекар.

— Значи подозренията ви са се оказали основателни — каза Жан-Пиер и замислено поклати глава.

— Когато чух в новините по телевизията, че един старец се е самоубил в театъра, след като е крещял, че вие сте негов син, аз разбрах, че съм открил Жодел.

— Но не сте, Дру Латъм, вие открихте сина, а не бащата, когото той никога не е познавал. Така че, докъде стигнахте сега? Аз мога да добавя много малко към това, което вие вече знаете, а всичко това научих едва тази вечер от единствените си родители, които някога съм познавал. Те ми казаха, че Жодел е бил борец от Съпротивата, баритон в Парижката опера, че германците са го разкрили и изпратили в концентрационен лагер, откъдето почти не е имало вероятност да се завърне. Но Жодел явно е успял; очевидно психиката му не е издържала и той не е могъл повече да се възстанови.

Актьорът помълча, после тъжно и замислено добави:

— Дал ми е привилегирован живот и се е отрекъл от нормален живот за себе си.

— Сигурно много те е обичал, скъпи — каза Жизел. — Но каква мъка, какво страдание е трябвало да преживее!

— Търсили са го. Много усилия са положили да го открият — имал е нужда от медицинска помощ. Господи, каква трагична загуба!

Жан-Пиер погледна американеца.

— И все пак, господине, какво мога да ви кажа? Не мога да ви помогна, както не мога да помогна и на себе си.

— Разкажете ми какво точно се случи. В театъра научих много малко. Полицията не е била там по време на произшествието, а свидетелите, които бяха останали, докато дойда — най-вече разпоредители — не помогнаха много. Повечето съобщиха, че са чули писъци, после видели един старец да тича по пътеката между редовете и да крещи, че вие сте негов син; той носел пушка, насочил я към себе си и стрелял. Това беше всичко.

— Не, имаше и друго — каза Вилие и поклати глава. — В залата имаше кратка тишина, моментна пауза, шок, вцепенение, преди да се вдигне шум. Тогава аз ясно чух неговите думи. „Провалих се пред теб и пред майка ти. За нищо не ставам, аз съм нищо. Искам само да знаеш, че опитах — опитах, но се провалих.“ Това е всичко, което си спомням, после настана хаос. Представа нямам какво е искал да каже.

— Трябва да има някакъв смисъл в думите му, господин Вилие — бързо и категорично изрече Латъм. — Нещо жизнено важно за него, нещо катастрофално, заради което е прекъснал дългото мълчание и е застанал пред вас. Последен жест, преди да се самоубие; нещо го е подтикнало към това.

вернуться

25

посланик — фр.