— Разбирам накъде биете — каза Бресар, — и сега аз съм определено против намесата на Вилие. Ще направя всичко, за да го спра; Жизел ще ми помогне. Тя е също толкова силна, колкото и той, и Вилие я обожава.
— Може би преди малко не сте чул. Той каза, че никой от нас не може да го спре. Вилие не играеше, Анри.
— Съгласен съм, но вие навлизате в друга тема. И насън ще мислим за това, ако някой от нас може да заспи… Вие още ли сте в апартамента на „Рю дю Бак“?
— Да, но първо искам да се отбия в посолството. Имам едно обаждане до Вашингтон по секретната линия. Колата на посолството ще ме откара у дома.
— Както желаете.
В посолството Латъм слезе с асансьора в сутерена и тръгна по белия, осветен от неонови лампи коридор към центъра за свръзка. Пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на охранителната инсталация; чу се кратък рязък звук, тежката врата се отвори и той влезе. Просторната стая с климатична инсталация и филтър за пречистване на въздуха беше ослепително бяла; електронната апаратура заемаше три стени и хвърляше метални отблясъци, на шест крачки от всеки терминал имаше въртящ се стол. Поради късния час само един от тях беше зает; залата беше най-пуста между два и шест часа сутринта парижко време.
— Само ти ли си тук в това мъртвило, Боби? — каза Дру на единствения човек в залата. — Как издържаш?
— Всъщност на мен ми харесва — отговори Робърт Дърбейн, петдесет и тригодишният специалист по комуникациите и висш служител на посолския център за свръзка. — Моите хора ме мислят за добро момче, защото поемам смяната; те грешат, но не им го казвай. Виждаш ли върху какво работя?
Дърбейн държеше лондонския „Таймс“, отгърнат на страницата с отвратителната кръстословица-мозайка и проклетата двойна кръстословица.
— Бих казал, че това е мазохизъм — подметна Латъм и се запъти към стола вдясно от оператора.
— Ти си като останалите младоци. Няма да коментирам, господин агент.
— Подозирам, че ми се подиграваш.
— Дрън-дрън… Какво мога да направя за теб?
— Искам да се свържа със Сорънсън по скрамблера27.
— Той не те ли търси преди известно време?
— Нямаше ме вкъщи.
— Оставил ти е съобщение… странно все пак, той говори така, сякаш се е свързал с теб.
— Така е, но това беше преди сто години.
— Използвай телефона в кафеза.
Дърбейн се обърна и посочи стъклената кабина. „Кафезът“, както го наричаха, представляваше звукоизолирано обезопасено помещение, където се водеха поверителни разговори.
— Ще ти кажа, като се свържа със скрамблера — добави специалистът.
— Добре — каза Дру и се заслуша в нестройните звуци, след които трябваше да се чуе силен шум — сигнал, че скрамблерът е включен. Стана от стола, запъти се към стъклената врата на кабината и влезе. В средата на кабината имаше широка маса с червен телефонен апарат, бележници, моливи и пепелник. В ъгъла на това уникално помещение имаше машина за унищожаване на хартия, чието съдържание се изгаряше на всеки осем часа — по-често от необходимото. Латъм седна на стола с гръб към оператора на терминала; за максимална сигурност трябваше да се предвиди и опасността от разчитане по устните — това бе въведено след откриването на съветски таен агент в посолската служба за свръзка в разгара на Студената война. Дру вдигна слушалката и зачака; двайсет и две секунди след поредицата от звуци и шум той дочу гласа на Уесли Т. Сорънсън, шеф на Консулски Операции.
— Къде беше, по дяволите? — попита Сорънсън.
— След като ми разрешихте да се разкрия и да вляза в контакт с Анри Бресар, аз отидох в театъра и после се обадих на Бресар. Той ме заведе в дома на Вилие на „Парк Монсо“. Току-що се върнах.
— Предположенията ти верни ли се оказаха?
— Да — като две и две — четири.
— Господи Боже!… Старецът наистина ли е баща на Вилие?
— Вилие лично го потвърди, а той го е научил от осиновителите си.
— Като се имат предвид обстоятелствата, трябва да е било страшен шок!
— Тъкмо за това искам да поговорим, Уес. Този шок е предизвикал огромно чувство за вина у нашия знаменит актьор. Той е решил да използва дарбата си и да проникне в света на Жодел, за да се опита да установи контакт с приятелите му, да разбере дали старецът е разказал на някого за това къде е ходил през последните няколко дни, кого е искал да открие и какво е възнамерявал да прави.
— Твоят сценарий — прекъсна го Сорънсън. — Това беше твоят сценарий, в случай че предположенията ти се окажеха верни.