— Да, в случай че се окажех прав. Но този сценарий предвиждаше участието на наши хора, а не на самия Вилие.
— Но ти се оказа прав. Моите поздравления!
— Помогнаха ми, Уес — лично съпругата на бившия посланик.
— Но ти я потърси; никой друг не ти е помагал.
— Другите нямат братя, изпаднали в подобна заплетена, нерешима ситуация.
— Разбирам. Та какъв ти е проблемът?
— Решението на Вилие. Опитах се да го убедя да се откаже, но не можах, не бих могъл, и мисля, че никой не би могъл.
— Защо трябва да го разубеждаваш? Може пък да научи нещо. Защо да се намесваме?
— Защото все някой е тласнал Жодел към самоубийство, някой го е прекършил. Убедили са го по някакъв начин, че е загубен, че е свършен. Нищо не му е оставало на стареца.
— От психологическа гледна точка изглежда разумно. Е, и?
— Които и да са те, скоро ще се заинтересуват от самоубийството му. Както казах и на Бресар, те няма да оставят нещата така. Ако някой, който и да е, се появи и започне да разпитва за Жодел… Е, ако враговете му са тези, за които си мисля, този някой не го очаква добро бъдеще.
— Каза ли това на Вилие?
— Не с толкова много думи, но му обясних, че това, което е решил да прави, е извънредно опасно. Накратко, той ме прати по дяволите. Каза ми, че е задължен на Жодел точно толкова, колкото и аз на Хари, ако не и повече. Предполагам, че ще се появи тук утре по обяд. Каза, че ще бъде готов.
— Обясни му тогава — заповяда Сорънсън. — Ако продължава да настоява, остави го да прави каквото иска.
— Готови ли сме да поемем вината за евентуална злополука?
— Трудните решения се наричат трудни, защото не са лесни. Ти искаш да откриеш Хари, аз пък искам да открия гнилото раково образувание, което се разраства в Германия.
— Искам да открия и Хари, и тази гадост.
— Разбира се. И аз искам. Така че, ако този твой актьор е решил да изнася представление, не му пречи.
— Искам охрана за него.
— Правилно! Един мъртъв актьор не би могъл да ни разкаже какво е научил. Измисли плана съвместно с „Дьозием“28, много ги бива за такива работи. След час, час и нещо, аз ще се обадя на Клод Моро. Той е началник на Бюрото и по това време вече ще си е в канцеларията. Работили сме заедно в Истанбул. Той е най-добрият таен агент, работил някога за френското разузнаване — на световно ниво е, ако трябва да бъда точен. Ще ти даде всичко, от което имаш нужда.
— Да казвам ли на Вилие?
— Аз съм от старите, Латъм — за добро или за лошо — но смятам, че щом си решил да планираш операция, трябва да я обмислиш от край до край. Вилие също трябва да бъде подготвен — това, разбира се, е допълнителен риск и ти трябва да му обясниш всичко. Накарай го да вземе ясно решение.
— Радвам се, че мислим еднакво. Благодаря ти за това.
— Досега все ме пренебрегваха, Дру, но някога и аз правех същото като теб. Това е отвратителна шахматна партия, особено когато пионките могат да бъдат убити. Техните хрътки ще те следват навсякъде, помни ми думата. Ще превърнат живота ти в ад.
— Всичко, което разправят за теб, е истина, нали? Включително и това, че искаш да те наричаме с малкото ти име.
— Повече от нещата, които разправят за мен, са абсолютно преувеличени — каза директорът на Консулски Операции, — но ако не се занимавах с това, щях да бъда много по-искрен, по дяволите, ако виках на шефа си Бил или Джордж, или Станфърд, или просто Кейси, ако искаш. Това искам от вас бе, хора! Обръщението „господин директор“ затруднява нещата.
— Много си прав.
— Знам. Затова прави каквото трябва.
Латъм излезе от посолството на авеню „Габриел“ и се качи в бронираната дипломатическа кола, която го чакаше, за да го откара в апартамента му на „Рю дю Бак“. Беше „Ситроен“ — комби и задните седалки бяха твърде тесни, затова той избра да седне отпред до шофьора — бивш морски пехотинец.
— Знаете ли адреса? — попита той.
— О, да, сър. Разбира се, че го знам.
Уморен, Дру му хвърли бърз поглед. Акцентът беше американски — не можеше да се сбърка с друг, но словоредът беше странен. Или просто Латъм беше толкова уморен, че слухът му правеше номера. Той затвори очи — не знаеше колко дълго е стоял така, чувстваше се добре в празнотата, в черната дупка, която изпълни съзнанието му. Поне за няколко минути нервите му се успокоиха. Нуждаеше се от тази почивка, беше му добре дошла. После изведнъж усети движението. Подскачаше върху седалката. Отвори очи. Шофьорът се бе засилил по някакъв мост, все едно участваше в състезанието в Льо Ман. Латъм се обади:
— Хей, момче, не бързам за късна среща. Отпусни малко газта бе, приятел!