— Tut mir29, извинявайте, сър.
— Какво?!
Те прекосиха моста и шофьорът сви в мрачна непозната улица. И тогава му стана ясно: бяха доста далеч от „Рю дю Бак“.
— Какво, по дяволите, правиш? — кресна Дру.
— Минавам по краткия път, сър.
— Дрън-дрън! Спри тая шибана кола!
— Найн! — изкрещя мъжът с моряшката униформа. — Ще ходиш там, където аз те закарам, приятелче!
Шофьорът измъкна от куртката си автоматичен пистолет и го насочи към гърдите на Латъм:
— Сега не ти, а аз ще заповядвам!
— Исусе, ти си от тях. Кучи сине, ти си от тях!
— Ще се срещнеш с другите и после ще те довършим!
— Значи всичко е било вярно, така ли? Плъзнали сте из цял Париж…
— Унд Енгланд, унд Ферайнигтен Штаатен, унд Еуропа! Зиг Хайл!
— Зиг майната ти! — каза тихо Дру и в полумрака промуши ръката си зад оръжието, а левият му крак бавно запълзя по пода на ситроена. — Какво ще кажеш за една голяма изненада в стил „Блицкриг“? — при тези думи Латъм удари с ляв крак спирачката, като същевременно заби лявата си ръка в десния лакът на провалилия се похитител. Пистолетът се отпусна в ръката на неонациста. Дру го грабна и стреля в дясното коляно на шофьора. Колата се заби в ръба на една сграда.
— Губиш! — задъха се Латъм, отвори вратата и сграбчи куртката на шофьора. Излезе, дръпна го рязко вън от колата и го захвърли на тротоара. Намираха се в един от индустриалните райони на Париж — сред дву-триетажни фабрики, съвсем пусти през нощта. Под мижавите улични лампи единствената светлина идваше от повредените фарове на ситроена. Но тя беше достатъчна.
— Сега ще си поговорим с теб, приятелче — каза той — или следващият куршум ще мине право през тия две ръце, дето стискат коляното ти. Увредените ръце никога не се възстановяват напълно. Да живееш с такива ръце си е същински ад.
— Найн! Найн! Не стреляйте!
— Защо не? Нали ти щеше да ме убиеш? Много ясно си го спомням — каза, че с мен било свършено. Аз съм много по-приятен човек. Няма да те убия, само дето ще превърна остатъка от живота ти в кошмар. Първо ще стрелям в ръцете, после в краката… Кой си ти и откъде взе тая кола, тая униформа… Казвай!
— Имаме униформи… Американски, френски, английски.
— А колата, колата на посолството? Къде е човекът, чието място си заел?
— Казаха му да не идва…
— Кой му го е казал?
— Не знам! Колата беше докарана отпред. Die Schlüssel — ключът, искам да кажа — беше вътре. Наредиха ми да те откарам.
— Кой ти нареди?
— Моите началници.
— Хората, при които ме караше?
— Ja30.
— Кои са те? Кажи ми имената, веднага!
— Не знам имена! Свързваме се с кодови цифри и букви.
— Ти как се казваш? — Дру се надвеси над „шофьора“. Дулото на пистолета му се опря в ръката, която бе по-близо до коляното.
— Ерих Хауер, кълна се!
— А кодовото ти име, Ерих? Иначе ще трябва да забравиш, че си имал ръце и крака.
— C-Zwölf. Дванайсет.
— Говориш английски много по-добре, когато не си се подмокрил от страх, друже мой Ерих. Та накъде ме беше повел?
— На пет-шест преки оттук. Трябваше да се ориентирам по Scheinwerter…
— По какво?
— По фаровете. От една тясна уличка вдясно.
— Стой си на мястото, мой малък Адолф — каза Латъм, стана и се приближи към вратата на колата с насочен към германеца пистолет. По един доста странен начин той се настани на предната седалка, а лявата му ръка заигра по таблото, докато намери телефона. Дру натисна четири пъти копчето с цифрата 0 — сигналът за спешни случаи.
— Американското посолство — чу се в слушалката гласът на Дърбейн. — Кодът ти е 04. Запис, давай!
— Боби, тук е Латъм…
— Знам, засякох те по мрежата. Та за какво ги набра тия четири нули?
— Изиграха ни. Тъкмо ми предстоеше една бърза екзекуция с любезното съдействие на нашите нацисти. Шофьорът се представи за бивш морски пехотинец; някой от транспортния отдел е нагласил работата. Провери всички в отдела!
— Исусе Христе, ти поне добре ли си?
— Нищо ми няма, стана малък инцидент и скинхедът31 не се справи особено добре.
— Добре, засякох те. Ще изпратя патрул…
— Знаеш ли къде точно се намирам?
— Разбира се.
— Изпрати два патрула, Боби, нека единият да е въоръжен и готов за нападение.
— Да не си луд! Тук е Париж! Франция!
— Аз ще ги прикривам. Това е заповед на Консулски Операции… Пет-шест преки по-наляво, на юг, в една странична уличка има паркирана кола. Със светещи фарове. Трябва да заловим тази кола, да пипнем хората вътре!
— Кои са те?
— Тези, които ме осъдиха на смърт. Няма време, Боби! Действай.
Латъм тръшна слушалката, измъкна се от колата и се приближи към Ерих Хауер. Той можеше да ги отведе при стотици други като него в Париж и околностите — на познати и непознати места. Медикаментите щяха да отворят вратите на съзнанието му, а тази информация бе жизненоважна. Дру хвана мъжа за краката и той извика.