— Кола, значи? — обади се американецът.
— Би трябвало да се гордеете, тя е amerikanisch1! Сглобена е по наши технологии във вашия щат Мичиган.
— Защо не в „Мерцедес“?
— Колкото по-наблизо, толкова по-опасно — отвърна германецът. — Искате ли да построите скрита крепост, не използвайте собствени материали. Това, което виждате, накратко казано е резултат от обединените усилия на много нации — или на техните най-алчни бизнесмени, ако трябва да бъдем точни. На тези, които укриват доставките и клиентите си заради огромната печалба. Разбира се, след като получат доставките, печалбите се превръщат в бомба със закъснител, защото производството трябва да продължи, а пласментът да стане още по-таен. Такъв е животът.
— Убеден съм в това — усмихна се Ласитър и свали шапката си. Косата му беше мокра от пот. Беше висок почти шест фута и бе прехвърлил четирийсетте — годините му личаха по посребрените слепоочия и бръчките в ъгълчетата на хлътналите му очи. Лицето му бе издължено, с изострени черти. Той вървеше към колата, на няколко крачки пред спътника си. Но нито спътникът му, нито шофьорът забелязваха, че той непрестанно бърка из джоба си, внимателно изважда ръка и пуска метални топчета по засипаната със сняг трева. Само това правеше през последния час, откакто бяха слезли от камиона и поели по междуселския алпийски път. Всяко топче излъчваше радиация, лесно доловима с ръчен скенер. Там, където бе спрял камионът, мъжът бе откачил от колана си един електронен радиоизлъчвател. Престори се, че пада, и го пъхна между две скали. Сега имаше ясна следа. Броячът на тези, които го следваха, щеше да отчете на това място върхова стойност, придружена с остро, пронизително пищене.
Професията на мъжа, наречен Ласитър, бе изключително рискована. Той беше таен агент на Американските служби за сигурност. Владееше много езици, а името му бе Хари Латъм. В светая светих на Управлението го наричаха с кодовото име Жилото.
Пътуването надолу към долината зашемети Латъм. Той бе изкачвал няколко планини с баща си и по-малкия си брат, но те бяха някакви ниски, полегати хълмчета в Нова Англия и изобщо не приличаха на тази планина. Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-очебийни бяха промените: променяха се цветовете, миризмите, подухваше все по-топъл ветрец. Сам на задната седалка на големия открит джип, той извади всички заредени топчета от джоба си — сега беше чист. Вълнуваше се: дългогодишният опит го бе научил да контролира вълнението си, но главата му бе пламнала. Там беше! Той го бе открил! Когато стигнаха равнината, дори той, Хари Латъм, беше смаян от откритието си.
Трите квадратни мили котловина всъщност представляваха съвършено замаскирана военна база. Покривите на разнородните едноетажни сгради бяха боядисани така, че се сливаха с пейзажа; цели парцели от полето бяха покрити с мрежа от въжета, издигаща се на височина петнайсет фута, а пространството между въжетата и коловете беше покрито с обтегнато зелено полупрозрачно покривало — получаваха се коридори, които свързваха отделните части. По тези покрити алеи се стрелкаха сиви мотоциклети с кошове. Водачите и пътниците им бяха в униформи, а тук-там се виждаха групи от мъже и жени, които упорито тренираха или бяха потънали в на пръв поглед академични занимания: преподаватели пишеха по черни дъски пред зигзагообразно подредени банки със студенти. Тези, които играеха гимнастика или тренираха ръкопашен бой, носеха оскъдно облекло — потници и шорти; другите, които слушаха лекции, бяха облечени в зелени работни комбинезони. Това, което порази Хари Латъм, бе усещането за непрекъснато движение. В долината цареше напрежение, което внушаваше страх — но и Brüderschaft2 внушаваше страх, а тук беше неговото леговище.
— Красиво е, nicht wahr3, хер Ласитър? — възкликна застаряващият германец от мястото си до шофьора, когато наближиха шосето в дъното и влязоха в коридор от въжета и зелен брезент.
— Unglaublich4 — съгласи се американецът. — Phantastisch5!
— Бях забравил, че добре говорите езика ни.
— Сърцето ми е тук. Винаги е било тук.
— Natürlich, denn wir sind im Recht6.
— Mehr als das, wir sind die Wahrheit7.
— Да, да, разбира се — съгласи се германецът и се усмихна безизразно на Александър Ласитър, чието истинско име бе Хари Латъм, роден в Стокбридж, Масачузетс. — Отиваме право в Oberbefehlschaber8. Kommandant9 няма търпение да се запознае с вас.