След минути той вече спеше, а след още няколко минути телефонът иззвъня. Латъм слезе замаян от нестабилната повърхност на леглото си и сграбчи телефона от нощното шкафче.
— Да?
— Обажда се Кортлънд, Дру. Извинявай, че се обаждам в такъв час, но се наложи.
— Какво се е случило?
— Германският посланик…
— Разбрал ли е за тази вечер?
— Абсолютно нищо. Сорънсън му се обадил от Вашингтон и предизвикал същински хаос. Малко след това Клод Моро направил същото.
— Какво става?
— Посланик Хайнрих Крайц ще бъде тук в девет часа тази сутрин. Сорънсън и Моро държат и ти да си тук. Не само за да потвърдят докладите, но очевидно и да протестират енергично срещу личните атаки към теб.
— Тия двама ветерани-призраци кроят изненадващо нападение, нали?
— Изобщо не разбирам за какво говориш.
— През Втората световна война германската стратегия е била такава. Притискаш враг и от двете страни, така че да му се наложи да бяга на север, изток или запад. Ако избере грешната посока — край с него, защото всички точки са покрити.
— Не съм военен, Дру, но наистина не мисля, че Крайц е враг.
— Не, не е. Всъщност Крайц е човек с историческо съзнание. Но дори и той не знае какви хора е довел със себе си в Париж. Ще вземе да размъти водите, а точно това искат от него Сорънсън и Моро.
— Понякога си мисля, че вие, момчета, говорите на друг език.
— Така е, господин посланик. Нарича се объркване в интерес на опровержението. Може да се каже, че това е нашият професионален жаргон.
— Какви ги дрънкаш?
— Уморен съм до смърт.
— Колко време ти трябва, за да стигнеш от вас до посолството?
— Първо трябва да отида до гаража, където си държа колата…
— Сега си с кола на „Дьозием“ — прекъсна го Кортлънд.
— Съжалявам, забравих… Зависи от трафика, около петнайсет минути.
— Сега е шест и десет. Ще поръчам на секретарката ми да те събуди в осем и половина и ще се видим в девет. Почини си.
— Може би е редно да ти разкажа какво стана…
Беше твърде късно, посланикът беше затворил телефона. И много добре, помисли си Латъм. Кортлънд ще иска подробности и ще разтегли разговора. Дру се довлече до леглото, като успя да премести и телефона. Единственото хубаво нещо беше фактът, че ще трябва да прекара известно време, докато възстановят апартамента му, в някой изключително добър хотел, а Вашингтон ще плати сметката.
Белият глайдер се носеше в следобедното небе над долината на Братството. След като се приземи, веднага го покриха със зелен брезент. Плексигласовите куполи на предната и задната кабина рязко се отвориха. От предната изскочи пилот в чисто бял комбинезон, а от задната — много по-възрастният му спътник.
— Komm34 — каза летецът и кимна към един мотоциклет с кош. — Zum Krankenhaus35.
— Да, разбира се — отвърна цивилният на немски, обърна се и извади от самолета черна лекарска чанта. — Предполагам, че доктор Крьогер е тук — добави той и седна в коша, а пилотът се качи на мотоциклета и запали мотора.
— Не мога да ви кажа, сър. Задачата ми е само да ви отведа в клиниката. Не знам никакви имена.
— Тогава забрави, че съм споменал някакво име.
— Нищо не съм чул, майн хер.
Мотоциклетът се стрелна в един от покритите коридори и след като направи няколко завоя, се устреми през долината към северния й край. Там — също покрита със зелен брезент — се намираше една от обичайните едноетажни сгради, но тази беше някак по-различна. Докато повечето сгради представляваха стабилни дървени постройки, тази бе по-тежка, по-масивна — изградена от блокове сгурия, споени с бетон, с огромен комплекс генератори от южната страна. Тяхното ниско и мощно бучене се чуваше постоянно.
— Не ми е позволено да влизам вътре, докторе — каза пилотът и спря мотоциклета пред сивата стоманена врата.