— Имаше всички основания да постъпи така, както го помолих, а аз го помолих!
— Резултатите са ужасни — каза Дру. — Можеше да бъдеш изнасилена и убита, а сега Гюнтер Ягер е мъртъв и не може да направи нищо за нас.
— Никога няма да си го простя! Не защото го убих — той трябваше да умре, за да не убие теб. Аз съм виновна за всичко!
— Какво очакваше? Да ни изпее всичко? — продължи Латъм.
— Въпреки всичките си недостатъци, Фредерик някога обичаше родителите си. Ако можех да го засегна на тази тема, той без съмнение щеше да се предаде.
— Тя е права, момче — спокойно я прекъсна полковникът, докато пъхаше радиотелефона в джоба си. — Психиатрите, които видяха записа, казаха, че е много нестабилен. Това означава, че би могъл да се промени коренно при по-значителен стрес.
— Това е било преди години, Стан, но не и сега.
— Моро е подготвил два немски самолета на летището — единият за Лондон, другият за Франция.
В капелата влязоха лейтенант Антъни и капитан Диц.
— Нищо не е останало — само тенджери, тигани и мебели — каза капитанът.
— Какво ще правим сега, шефе? — попита лейтенантът.
Латъм се обърна към Витковски:
— Стенли, знам, че няма да ти хареса, но искам да откараш тези кашони в Лондон. Карин и нашите двама приятели ще отлетят с мен за Франция.
— Наистина не ми харесва, момче, но логиката е на твоя страна. Ще имам нужда от помощ, защото не съм от най-важните клечки, които могат да заповядват на всички. Ще имам нужда от подкрепа.
— Какво ще кажеш за Сорънсън или Талбът от ЦРУ? Или за президента на Съединените щати?
— Можеш ли да ми уредиш последния?
— Мога — Сорънсън може. Обади се на немското разузнаване да изпратят тук кола.
— Тя ни чака отвън. Хайде, момчета, да вземем по един кашон.
Двамата командоси прекосиха стаята, за да вземат кашоните, и лейтенант Джералд Антъни забеляза смачканото парче хартия на пода. Той го вдигна и го разгъна. На него имаше само две думи, написани на нечетлив немски. Въпреки това го пъхна в джоба си.
Самолетът приближаваше бреговете на Англия. Витковски непрекъснато говореше по телефона — първо с Уесли Сорънсън, след това с Нокс Талбът, Клод Моро и накрая — с президента на Съединените щати.
— Витковски, вие ръководите лондонската операция. Това е напълно съгласувано с министър-председателя.
— Да, сър. Това исках да чуя. Може би е малко неудобно един армейски полковник да дава заповеди на висши цивилни лица.
— Няма нищо. Ще ви бъда задължен, ако ми докладвате всеки час.
— Ще направя всичко възможно, сър.
— Успех, полковник. Стотици хиляди хора разчитат на вас.
— Разбирам, сър. Не може ли хората да бъдат информирани за опасността?
— И да настане паника, когато хората започнат да напускат Вашингтон?
— Не бях помислил за това, сър.
— Нашите експерти ни докладваха, че всички около главния резервоар са въоръжени до зъби и готови да отразят всяка възможна атака. Експертите не вярват, че е възможно да се осъществи подобна операция.
— Надявам се да са прави, сър.
— Аз също, полковник.
Двайсет минути след като напуснаха летището на Бон, Дру се обади на Клод Моро.
— Моля те, не ми се карай, Дру. По-късно можем да обсъдим всичко, да поспорим. Ще се приземите на частно летище в района на Бове. Оттам има дванайсет мили до главния резервоар на Париж. Ще ви посрещне Жак Бержерон — нали го помниш?
— Помня го.
— Той ще ви отведе до водната кула при командира на охраната. Последният ще отговори на всички ваши въпроси и ще ви разведе из съоръженията.
— Проблемът е, че аз не знам нищо за резервоарите.
— Всички ставаме експерти и инженери, когато се налага да осуетим саботаж на водоизточниците. Аз надзиравам армия от агенти, войници и полицаи, които претърсват всеки фут от територията в радиус от десет мили около водните съоръжения. Не знаем какво търсим, но някои от нашите експерти предположиха използването на ракети.
— Не е лошо като идея…
— Други казват, че е невъзможно — прекъсна го Моро. — За да се използват ракети с необходимата точност, ще е необходима няколко тона екипировка с достатъчно електрически заряд, за да се освети или взриви малък град. Трябва да разположат някъде тези ракети, а ние сме заснели от самолети и спътници всеки инч от територията.
— А дали няма подземни тунели?
— Точно от това се страхуваме, но повече от две хиляди души са пръснати по цялата територия и задават въпроси относно съоръжения с необичайна конструкция. Сигурен съм, че са измислили някакъв начин. Всъщност това е причината, поради която изпълних желанието на Карин, но да не говорим за това. Имам неприятното чувство, че пропускаме нещо много обикновено.