— Генералът е предприел изключителни мерки за сигурност. В Лондон и Вашингтон, както и тук, се използва най-съвременна техника.
— Каква например? — попита Дру.
— Инфрачервени сензорни лъчи из цялата гора, паяжини от пластмасови нишки по пътищата — ако някой се добере до тях, това активира облаци пара и парализира всичко наоколо — нашите войници, разбира се, носят маски. Над дърветата радари могат да засекат ракети на двеста километра разстояние и да задействат изстрелването на противоракети, чувствителни към топлинно излъчване…
— А резервоарът? — попита Карин.
— Какво очаквате да открием там, мадам? Барабани, пълни с токсични вещества, към които има предварително прикрепени експлозиви? Водолазите не откриха подобни. Резервоарът е под постоянно наблюдение, заобиколен е с ограда — ако някой проникне, веднага ще разберем.
— Просто се опитвам да премисля всичко. Очевидно вече сте предвидили всяка възможност.
— Да, но вие сте обучени разузнавачи, познавате врага — каза генералът. — Можете да забележите нещо, което ние сме пропуснали. Затова сега ще се качим на един отворен камион и вие лично ще огледате всичко.
Обиколката на горите, полетата и околните пътища бе не само изтощителна поради неудобния камион без покрив, но отне и повече от три часа. Всеки си водеше бележки. Само двамата командоси имаха някакви съмнения.
— Вашите теории имат достойнства — каза Латъм на капитан Диц, след като се върнаха в кулата, — но не мислите мащабно. Да погледнем снимките.
Дру се приближи към масата и видя, че снимките са подредени в някакъв особен ред.
— Подредих ги от най-далечното разстояние към най-близко — обясни синът на генерала. — Заснети са с инфрачервени камери на относително ниска височина.
— Какво е това? — попита Дру и посочи към няколко тъмни петна.
— Силози — отвърна майорът. — Местната полиция ги провери.
— А това? — Карин сочеше към три снимки, на които имаше дълги четириъгълни форми със светлини от едната страна. — Прилича на полигон за ракети.
— Това са железопътни гари. Виждате ли светлините по линиите?
— А това? — Латъм взе показалката и посочи една снимка, на която се очертаваха два големи самолета.
— Въздухоплавателни апарати, купени за Саудитска Арабия. Очакват транспорт за Риад. Проверихме в Министерството на търговията и открихме, че всичко е наред.
— Купили са френски, а не американски самолети? — попита Джералд Антъни.
— Много хора го правят, лейтенант. Нашите самолети са превъзходни! „Мираж“ е сред най-добрите бойни самолети в света. Освен това, човек си спестява милиони франкове, като ги докарва от Бове, а не, да речем, от Сиатъл или Вашингтон.
— Със сигурност, майоре.
Всяка снимка се изучаваше под лупа, задаваха се въпроси. Но това не водеше доникъде.
— Какво е това, което не можем да видим? — запита Латъм.
В един от коридорите на британското разузнаване най-опитните аналитици и криптографи от МИ-5, МИ-6 и Кралските тайни служби се потяха над кашоните с материали от дома на Гюнтер Ягер. Внезапно един глас се издигна над шума от околните машини:
— Намерих нещо — каза една жена, която седеше пред компютър. — Не знам какво означава, но беше закодирано.
— Какво е то? — попита директорът на МИ-6, който ръководеше операцията, и се приближи. Витковски мълчаливо го последва.
— „Дедал ще полети и нищо няма да го спре“. Това е съобщението.
— Какво, по дяволите, означава това?
— В гръцката митология Дедал избягва от Крит с криле, покрити с пера, залепени с восък за ръцете му, но синът му Икар се издига твърде високо и слънцето стопява восъка. Той пада в морето и загива.
— Какво общо има това с „Водна мълния“?
— Не знам, сър. Има три степени за кодиране — А, В и С; тук е използвана С — най-сложната.
— Виждам, мис Греъм.
— Съобщението е било предназначено за много малко хора.
— Имате ли представа откъде е изпратено? — попита полковникът.
— За късмет — да. От Лондон, с факс, преди четирийсет и два часа.
— Браво! А можете ли да го проследите?
— От МИ-6, Германската секция.
— Извинете, но в тази секция има повече от шейсет служители. Почакайте! Всеки трябва да влиза с пропуск, без който машината няма да заработи.
— Майер Голд, сър, шефът на секцията.
— Майер! Невъзможно! Той е евреин. Баба му и дядо му са загинали в лагер. Точно по тази причина помоли да го включим в Германската секция.
— Може би не е евреин, сър. А може и някой друг да е използвал неговия пропуск.
— Всеки от служителите използва само своя пропуск.