— В такъв случай не мога да ви помогна — каза мис Греъм.
— Може би аз мога, сър — каза друг експерт, офицер от Западна Индия.
— Какво има, Вернал? — попита директорът на МИ-6 и бързо отиде до бюрото му.
— Съобщение с код С. Отново се появява името „Дедал“, но е изпратено преди трийсет и седем часа от Вашингтон.
— Какво пише?
— Дедал в позиция, започва отброяването. Ein Volk, ein Reich, ein Führer Jäger158. Какво ще кажете?
— Проследихте ли факса? — попита Витковски.
— Американски Държавен департамент, офисът на Джейкъб Вайнщайн, секретар за Близкия Изток. Голям майстор на преговорите.
— Мили Боже, използват служители-евреи за прикритие!
— Това не бива да ви учудва — каза експертът. — Фактът, че Дедал се появява в две секретни съобщения от последните няколко часа, трябва да означава нещо.
— Те са абсолютно уверени в успеха на операцията!
Директорът на МИ-6 застана в средата на стаята и плесна с ръце.
— Открихме важна информация, свързана с операция „Водна мълния“. Някой да е срещал името „Дедал“?
— Да — обади се мъж на средна възраст с брада и очила с телени рамки. — Преди около час. Реших, че е кодово име на нацистки агент или група от агенти, вероятно зоненкиндер, и не видях връзка с „Водна мълния“.
— Да, доктор Ъпджон — нетърпеливо го прекъсна директорът на МИ-6, — но в този случай може да става дума за митичния полет, предприет от Дедал и сина му.
— Съмнявам се. „Водна мълния“ просто не се вписва в този контекст, не виждате ли?
— Моля ви, професоре, дайте ни съобщението.
— Добре — обидено отвърна професорът. — Ето го тук, в купчината факсове.
— Прочетете го, ако обичате.
— Идва от Париж, изпратено е вчера в единайсет и седемнайсет. Съобщението гласи: „Господата Дедал се чувстват чудесно, готови да ударят в името на славното ни бъдеще.“. Вероятно това са объркани последователи-фанатици, напълно възможно е да са убийци.
— Има още нещо — каза мис Греъм.
— Какво например, уважаема госпожо? — покровителствено изрече професорът.
— О, престанете, Хърбърт, не се намирате в Кеймбридж — тросна се тя. — Всички се занимаваме с едно и също.
— Какво е вашето предположение? — попита Витковски.
— Озадачава ме това множествено число — „господата“.
— Французите са извънредно прецизни — каза професор Ъпджон. — Но много често лъжат.
— Престанете с тази просветителска беседа — намеси се директорът на МИ-6. — Съберете материалите, обадете се в Бове и Вашингтон и им изпратете всичко по факса. Все някой трябва да измисли нещо.
— Да, сър.
— Побързайте — добави полковникът.
Край резервоара Дейлкарлая в Джорджтаун експерти от ЦРУ, G-2 и Националната Агенция по сигурността изучаваха факсовете от Лондон. Заместник-директорът на ЦРУ вдигна ръце.
— Подготвени сме за всичко! Можем да ги посрещнем, откъдето и да дойде нападението. Какво остава, по дяволите?
— Защо са толкова самоуверени? — попита подполковник от G-2.
— Защото са фанатици — отвърна млад мъж от Агенцията по сигурността. — Не могат да не вярват в това, което са им казали, толкова време са им го набивали в главите! Но не са глупави. И не мога да отрека, че е възможно да са прави.
Бове, Франция. Три часа до операцията. Беше точно един и половина през нощта. Всички поглеждаха към стенните и ръчните часовници. Напрежението нарастваше с всяка измината минута.
— Нека пак огледаме снимките — предложи Латъм.
— Колко пъти ще ги гледаме? — попита Карин. — Какво очакваш да видиш, Дру?
— Не знам. Просто искам да ги погледна. Искам да видя онези силози. Казахте, че местната полиция е направила проверка. Достатъчно квалифицирани ли са били хората?
— Казахме им какво да търсят, един от моите офицери беше с тях — обясни генералът. — Прегледахме всичко до нивото на земната повърхност.
— По-подготвени не можем да бъдем — добави синът на генерала.
— Тогава да се върнем към материалите от Лондон. Какъв е този Дедал, за Бога?
— Ще ви обясня, сър — предложи лейтенант Антъни. — Според мита Дедал е прикрепил крила към ръцете си…
— Моля те, Джери, ако още веднъж го повториш…
— Все се връщаме към въздуха, нали? — прекъсна ги Карин. — Ракети, Дедал…
— Никакви ракети не могат да проникнат в нашето въздушно пространство, без да бъдат засечени и свалени — отвърна майорът раздразнен.
— Проверихте ли летищата в Париж? — продължаваше да настоява Латъм.
— Всички полети закъсняват!
— Не знаех това.
— Това ужасно нервира пътниците. Същото е на „Хийтроу“ и „Гетуик“, „Дълс“ и „Нешънъл“. Нищо не можем да им обясним. Всеки самолет минава на проверка, преди да бъде пуснат по пистата.