— Провериха ли документите?
— Разбира се, мосю. Целият персонал бе задържан.
— Тук ли са хората сега? Знам, че е рано.
— Почти всички са тук, мосю. Цари такъв хаос!
— Благодаря ви, господине.
Латъм влезе с наетата кола и продължи напред към мрака на подземния паркинг.
— Дръж пистолета в ръка, лейтенант — каза той и паркира автомобила на едно от свободните места.
— Мислиш ли, че долу още има нацисти?
— Бих искал да се обадя в хотела и да поговоря с твоя приятел.
— Защо не го направиш?
— Не искам да будя Карин. Веднага ще хукне насам, а само това ни липсва.
— Мисля, че трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Преди няколко часа, след като се регистрирахме в хотела, Диц оборудва всеки телефон с малко приспособление, което регистрира всеки опит за подслушване. Тогава изключи и телефона в спалнята ви. Решихме, че двамата с Карин имате нужда от сън.
Дру сърдито извади телефона и набра номера.
— Ако имаше важно обаждане, щяхме да ви събудим…
— Апартамент двеста и десет, ако обичате — каза Латъм на телефониста.
Отсреща веднага вдигнаха слушалката.
— Да?
— Диц, Латъм се обажда. Какво е положението?
— Мисля, че ни следят — тихо отвърна капитанът. — Преди една-две минути ми се обадиха патрулите на посолството. Някаква кола е спряла на източния ъгъл. Двама с пистолети са се приближили към главния вход.
— Неонацисти ли са?
— Още не знам, но рецепцията ни сътрудничи. Чакай! — секундите се сториха на Дру по-дълги от часове. — Натиснали са бутона на асансьора за втория етаж.
— Викай морската пехота!
— Мислиш ли, че няма да го направя?
Изведнъж зад колата на Латъм се чу силен звук от клаксон.
— Мисля, че си заел мястото на някого — каза лейтенантът. — Защо не мръднем нанякъде?
— Дръж телефона. Нацистите току-що са влезли в хотела!
— Никой не се обажда! Капитанът е жив дявол: ще съжалят, че изобщо са дошли!
Латъм зави към друго място за паркиране.
— Диц затвори телефона.
— Свържи се още веднъж!
— Идеята ти не е добра, шефе. Сигурно има работа.
Когато се качиха в асансьора, с тях имаше още седем души, които почти истерично говореха на френски. Латъм се взираше във всяко лице — всички се надвикваха. Без да мисли, Дру натисна един от бутоните за етажа, където, доколкото си спомняше, се намираше бившият офис на Моро. Преди да стигнат етажа, асансьорът спря два пъти. Накрая Латъм и лейтенантът останаха сами.
— Какво си говореха? — попита Дру.
— В подобни ситуации никой не е извън подозрение и правителството винаги предприема съкращения.
Асансьорът спря, вратите се отвориха и двамата мъже слязоха. Многото врати водеха към различни коридори и офиси, където се планираха тайни операции. Латъм се приближи към жена на средна възраст, която седеше зад бюро до асансьора, и заговори на френски:
— Казвам се…
— Познавам ви, господине — любезно отвърна жената на английски. — Преди няколко дни идвахте тук да видите господин директора.
— Беше ми приятел.
— Ще информирам новия директор, че сте тук. Той дойде направо от Бове…
— Не бих желал да го информирате — прекъсна я Латъм.
— Моля?
— Предполагам, че е много зает, затова няма нужда да го притесняваме. Идвам само защото забравихме някои неща в колата на „Дьозием“. Тук ли е шофьорът на име Франсоа? Нали той докара директора от Бове?
— Да. Да му се обадя ли?
— Защо да го безпокоим? Вероятно ще се обади на Жак… на господин директора, а аз наистина не искам да го прекъсвам. Става дума за чифт обувки…
— Обувки ли?
— Много са скъпи, нали разбирате, но си струват парите.
— Разбирам.
Жената натисна един бутон на бюрото си. В дъното забръмча врата, след това изщрака ключалка.
— Офисът му е в този коридор.
— Благодаря ви. Извинете ме, това е моят сътрудник, майор Антъни от Армията на САЩ.
Лейтенантът рязко се обърна към Дру и го изгледа изненадан, а Латъм продължи:
— Ако нямате нищо против, той ще остане тук. Говори добре френски.
— Добър ден, госпожо. За мен е удоволствие… — започна лейтенантът на френски.
Дру отвори вратата към коридора, влезе и бързо се приближи към третата врата отляво. Почука само веднъж, отвори вратата и стресна Франсоа, който спеше на бюрото. Той скочи като ужилен.
— Какво има?
— Здравей — каза Латъм. — Дремеш, а? Завиждам ти, уморен съм до смърт.
— Какво правите тук, мосю Латъм?
— Мисля, че знаеш, Франсоа.
— Боже мой, какво трябва да знам?
— Клод Моро ти беше близък, нали? Познаваше жена ти Ивон, децата ти…
— Да, мосю, отношенията ни бяха фамилиарни. Всички се познаваме.