— Спрете го! — крещеше Латъм. — Не! Внимавайте, има пистолет!
В коридора настана хаос. Чуха се още два изстрела и мъж и жена паднаха на пода — убити, а може би ранени. Латъм тичаше по коридора и крещеше:
— Джери! Стреляй в краката, не го убивай!
Но беше вече късно. Бержерон излезе през входната врата и изведнъж оглушително зави сирена. Лейтенант Антъни се появи пред асансьора, Бержерон стреля с последния патрон, който му бе останал, и простреля дясната ръка на командоса. Антъни стисна лакътя си и болезнено се опита да достигне оръжието си, а жената зад бюрото се хвърли на пода в истерия.
— Не мърдай! — изкрещя лейтенантът, докато се опитваше да извади пистолета си. — Асансьорите не работят, повредих и двата!
— Грешиш! — викна неонацистът и се втурна към най-близкия асансьор. Вратата започна да се затваря и сирената млъкна.
Дру се втурна към вратата.
— Къде е? — гневно попита той.
— В асансьора — кимна лейтенантът. — Мислех, че съм ги повредил, но се оказа, че не съм.
— Господи, ти си ранен!
— Нищо страшно, виж дали жената е добре.
— Добре ли сте? — изтича Дру към портиерката, която бавно се изправяше.
Жената трепереше и не можеше да си поеме дъх. Латъм й помогна да се изправи.
— Можем ли да спрем асансьора?
— Не. Директорите и техните заместници имат специални кодове за спешни случаи, които включват асансьорите на експресен режим. Не спират, докато не стигнат етажа.
— Можем ли да го задържим в сградата?
— По какъв начин? Той е директор на „Дьозием“.
— Той е германски нацист! — изкрещя лейтенантът на френски.
Портиерката учудено погледна Антъни.
— Ще направя всичко възможно.
Жената вдигна слушалката и набра три цифри.
— Спешно. Виждали ли сте директора? — попита тя на френски. — Благодаря.
Портиерката затвори слушалката и погледна към Дру и командоса.
— Първо се обадиха от паркинга, където мосю Бержерон държи колата си. Не е излизал. След това се свързаха с портиера на първия етаж. Пазачът каза, че директорът току-що е излязъл. Съжалявам.
— Благодаря ви, че се обадихте — каза Джералд Антъни.
Дру, Карин и Стенли Витковски се бяха събрали в личния апартамент на посланика Кортлънд в посолството. Двамата командоси бяха останали в хотела да си почиват.
— Изчезнал е — каза Даниъл Кортлънд, който седеше на стол до полковника, а Дру и Карин седяха срещу него на кушетката. — Всички френски полицаи и детективски агенции търсят Жак Бержерон. Снимката му е изпратена във всяко летище и митница в Европа. Без съмнение сега се намира в Германия при своите хора.
— Трябва да го открием, господин посланик — каза Латъм. — „Водна мълния“ се провали, но кой знае каква ще бъде следващата им стъпка! Нацисткото движение съществува! Някъде има информация за тях и ние трябва да я открием. Тези копелета няма да се предадат. Вчера е била изгорена една синагога в Лос Анджелис и една африканска църква в Мисисипи!
— Знам, Дру, всички знаем за това. В еврейските квартали в Париж се чупят витрини и се драска по стените. Този свят става все по-грозен!
— Кога ще свърши това, за Бога! — възкликна Карин.
— Когато ги открием — каза Дру.
Телефонът на старинната масичка иззвъня.
— Да вдигна ли слушалката, сър? — попита полковникът.
— Не, благодаря. Аз ще вдигна.
Кортлънд стана от стола и отиде до масичката.
— Да?… За вас е, Латъм, човек на име Франсоа.
— Не съм очаквал да го чуя отново.
Дру стана и отиде до телефона. Взе слушалката от посланика.
— Франсоа?
— Мосю Латъм, трябва да се видим някъде насаме.
— По този телефон разговаряме съвсем насаме, уверявам те. Това е телефонът на посланика и не се подслушва.
— Разпитват ме, но никой не знае това, което вие знаете.
— Ти се намираше в трудно положение и тъй като ми помогна, ще се прибереш при семейството си.
— Много сме ви благодарни, мосю. Обсъдих всичко с жена си, нищо не скрих от нея, и заедно решихме, че трябва да ви се обадя.
— Какво има?
— Спомняте ли си за онази вечер, когато старият Жодел се самоуби в театъра?
— Никога няма да я забравя — твърдо каза Дру.
— Рано сутринта Бержерон ми заповяда да се явя в офиса му в „Дьозием“. Отидох, но там го нямаше. Със сигурност беше в сградата, защото пазачите саркастично коментираха грубото му поведение спрямо тях. Беше ме страх да си тръгна. Изчаках и той се появи: носеше много стара папка от архива, толкова стара, че вероятно не беше вкарана в компютрите. Отвън беше пожълтяла.
— Какво странно има в това? — попита Латъм.
— В архивите има хиляди папки, мосю, и докато се прехвърлят в компютрите, ще минат години. Както във всички други ведомства, фондовете са ограничени.