— Много ясно: халсвей.
— Опитай пак — доброжелателно кимна Диц на французите. — Страхотно, момчета… още веднъж — Halsweh.
— Халсвей — измънка Латъм.
— Става — каза командосът. — Ако някой ни спре, ще говоря аз. Ако се обърнат конкретно към теб, изкашляй се, хвани се за гърлото и кажи „Halsweh“, разбра ли?
— Откъде да разбера, по дяволите!
— На немски това означава „болно гърло“, мосю.
— Достатъчно! Обличайте се.
След четири минути Латъм и Диц приличаха на неонацистките патрули. На по-силна светлина едва ли биха могли да излъжат някого, но в сенките и полумрака можеха да минат за пазачи. Те замениха полуавтоматите със собствените си оръжия със заглушители, нагласени за единична стрелба в случай, че ситуацията изисква един изстрел, а не откос.
— Извикайте Витковски — заповяда Дру. — И внимавайте да не ви удари някоя кука по главата. Не го бива за катерач. Иди ти, номер Едно.
След деветдесет и шест секунди внушителната фигура на Витковски влезе в кабината.
— Виждам, че сте имали работа — каза той, след като погледна двата трупа. — Защо сте се облекли така?
— Отиваме на проверка, Стан. Ти ще останеш с френските колеги. Ще вървите след нас, от вас зависи животът ни.
— Какво ще правите?
— Ще започнем търсенето, какво друго?
— Мисля, че ще оплескате работата — каза Витковски и измъкна от якето си голям прегънат лист хартия. Той го разгъна върху гърба на единия от труповете. Включи синьото фенерче и освети план на имението „Орлово гнездо“. — Помолих нашия заместник-шеф Клош да изработи това за мен. Няма да ловувате слепешком.
— Стенли! Един на нула за теб — и Дру погледна Витковски с благодарност. — Как се сети?
— Изоставаш от времето, момче. Имаш нужда от малко помощ.
— Благодаря ти, Стан. Откъде да започнем?
— Най-добре би било да вземете заложник и да научите каквото можете.
Латъм бръкна под черната нацистка риза и извади предавателя.
— Карин? — прошепна той, след като натисна бутона за предаване.
— Къде сте? — попита Де Врийс.
— Вътре сме.
— Виждаме — намеси се лейтенантът. — Още ли сте край басейна?
— Да.
— Какво ще правите? — попита Карин.
— Искаме да вземем заложник и да го разпитаме. Виждате ли някого наоколо?
— Навън — не — каза Антъни, — но в онази кухня има двама-трима. Всички минават край задния прозорец. Изглежда странно — много е оживено за това време.
— Берхтесгаден — тихо промълви Витковски.
— Какво? — попита Диц.
— Копие на хитлеровия Берхтесгаден, където оберфюрерите и многобройните им любовници са пирували ден и нощ, без да знаят, че Хитлер подслушва стаите им в търсене на предатели.
— А ти откъде знаеш? — попита Дру.
— От свидетелствата от Нюрнбергските процеси.
— Тръгваме — каза Латъм в предавателя. — Как да измъкнем някого оттам?
— Мисля, че аз трябва да го направя — отвърна Диц, светна фенерчето си и заразглежда плана на замъка. — Вътре има или германци, или французи. Ти не говориш немски, а френският ти е ужасен. Другите не са облечени подходящо. Отстрани има врата. Ще надникна вътре и ще помоля за едно кафе, което някой да ми донесе навън. Ще говоря на немски — двамата пазачи бяха германци.
— А ако забележат, че си друг човек?
— Ще кажа, че на единия му е прилошало и аз го замествам. Затова имам нужда от кафе — току-що съм станал от леглото.
Диц бързо излезе от кабината и се запъти към южния край на замъка, право към вратата на кухнята. Латъм и Витковски излязоха да го гледат. Изведнъж отстрани светнаха два ярки прожектора. Командосът се закова на място. Диц се виждаше съвсем ясно — личеше си, че ризата и панталонът не са му по мярка. В ярката светлина се показа двойка — млада жена с къса пола и мъж на средна възраст. Мъжът видя капитана и реагира отначало тревожно, след това гневно. Бръкна под якето си. Командосът нямаше избор. Изстреля един единствен куршум в главата на мъжа и се втурна към жената. Виковете й секнаха в мига, в който капитанът й нанесе рязък удар по врата. Тя се строполи на земята. Командосът вдигна оръжието си. Чуха се две изпуквания и прожекторите угаснаха. Той вдигна жената, метна я на рамо и се затича обратно.
— Донесете тялото! — прошепна полковникът на двамата французи.
— Аз ще отида — изтича напред Дру.
Той стигна до сенките. Тялото на мъртвеца едва се виждаше на лунната светлина, която почти не проникваше от високите стени на замъка. Латъм изтича до трупа и изведнъж вратата на кухнята шумно се отвори. Той отскочи назад и залепи гръб о стената. Навън се показа глава с готварска шапка. Човекът присви очи в тъмнината. След това сви рамене и се върна в кухнята. Целият в пот, Дру метна автомата на рамо и изтича към лежащия човек. Наведе се, сграбчи го за краката и повлече тялото към кабината.