— Електронни скенери за отпечатъци — отбеляза Витковски. — Няма начин да се влезе вътре.
— Щом никога не сте се качвали там, откъде знаете това? — попита Дру.
— Предното и задното стълбище към горния етаж се охраняват постоянно. А пазачите се нуждаят от почивка, мосю. Някои от тях са много симпатични.
— Кой е „фараонът“? — попита Латъм.
— Не е тайна — отвърна Елиз. — Това е един много стар човек, когото всички обожават. Никой няма право да говори с него освен мъжете в черни костюми, но всяка сутрин го свалят на разходка с асансьор. Лицето му е обвито с тежък воал, разхождат го в инвалидна количка по така наречената „алея за размисли“ зад басейна. Отварят една врата, след това той заповядва на всички да се оттеглят. Тогава става от количката и въпреки възрастта си тръгва с маршова стъпка към едно място, което никой от нас не е виждал. Казват, че се нарича „орлово гнездо“ и там размишлява и взема мъдри решения, докато пие кафе и бренди.
— Монлюк! — каза Дру. — Значи е още жив!
— Не знам кой е, но правят всичко възможно да го запазят жив.
— Дали не е фигурант, когото манипулират за някакви свои цели? — предположи Витковски.
— Съмнявам се, че някой го манипулира — отвърна проститутката. — Всички се страхуват от стареца. Той постоянно ги заплашва с уволнение, а те пълзят на колене пред него.
— Може би играят роля, за да му се харесат? — Латъм се взря в лицето на жената.
— Ако беше така, щяхме да разберем, защото и ние играем роли.
— И все пак не се ли носят някакви слухове?
— Говори се, че старецът има огромно богатство, което само той може да използва. Твърди се, че под дрехите си крие някакви електронни уреди, които отчитат здравословното му състояние и изпращат сигнали до медицинска апаратура, която се намира на четвъртия етаж и е свързана с друга на неизвестно място.
— Разбираемо, като се има предвид възрастта му. Трябва да е надхвърлил деветдесетте.
— Казват, че бил над стогодишен.
— И още е добре?
— Ако релетата са програмирани за препредаване, можем да открием това неизвестно място — каза полковникът.
— Ако не друго, те ще ни отведат до източника на богатства и точките на трансфер. Затова го наблюдават непрекъснато и го пазят.
— А ако проследим откъде идват сигналите, ще открием кой издава заповедите — добави Витковски. — Трябва да се качим горе!
Дру се обърна към все още уплашената Елиз.
— Ако лъжеш, ще прекараш остатъка от живота си в килия.
— Защо да ви лъжа, мосю?
— Не знам. Може би си мислиш, че горе ще ни убият и вие ще се върнете към работата си.
— Искате да стигнете до орловото гнездо, нали? — попита Елиз. — Предполагам, че с нас ще ви бъде по-лесно. Познаваме достатъчно хора от персонала и повечето пазачи. Можем да минем през кухнята и голямото фоайе, където е централното стълбище. Задното стълбище се намира зад малките салони отдясно. За да се качите на горния етаж, ще ви трябва един от помощниците на стареца. Има петима, всички са въоръжени и живеят на четвъртия етаж. Винаги има по един дежурен. Той седи в библиотеката, където господарят винаги може да се свърже с него. Ще ви покажа откъде да влезете.
— Как ще ни прекарате през всички етажи? — попита агент номер Едно.
— Тук има многобройна охрана. Хората идват и си отиват, има техници, които пристигат да проверяват апаратурата. Ще кажа, че сте външни пазачи, изпратени да покриват района зад стената.
— Единственото, което ще казваш, Дру, е „halsweh“.
— Добре, французи, помнете, че аз съм командващият офицер и ще отговарям на всички въпроси — каза Витковски.
— Готови ли сте, момчета?
Диц вдигна двата полуавтомата и подаде единия на Дру. Последният се обърна към жените, които станаха от шезлонгите. Адриен трепереше от уплаха, по-възрастната Елиз беше пребледняла.
— Страхувате ли се? Аз също. Помнете, че ако се измъкнем оттук, ние ще ви измъкнем, когато властите се намесят… Да тръгваме.
44.
Първите хора от кухненския персонал, които видяха как Латъм и Диц в нацистки униформи влизат през вратата, бяха двама мъже. Единият кълцаше зеленчуци, а другият прекарваше през сито някаква течност. Те учудено се спогледаха, след това отново погледнаха Дру и капитана, които веднага се разделиха, за да пропуснат облечения в маскировъчен костюм Витковски. Той влезе и застана между тях. Те бързо сгънаха лакти в неофициален нацистки поздрав. Полковникът имаше вид на човек с високо положение.
— Sprechen Sie Deutch? Falls nicht, parlez-vous français?172 — излая Витковски.
— Дойч, майн хер! — каза изненаданият готвач, който кълцаше зеленчуците, и продължи на немски: — Тук се готви, господине. Ако позволите, кой сте вие, господине?