— Познаваш ли го? — пошепна на френски Диц на ухото на Адриен.
— Не, мосю. Той е нов. Виждала съм го, това е.
— Знаеш ли дали е немец или французин?
— Със сигурност е немец, господине. Тук почти всички пазачи са немци, но много от тях говорят френски.
— А сега ще стоиш мирна, каквото и да се случи, разбра ли?
— Какво ще правите?
— Ще запалим огън.
Диц извади от десния си джоб къса тръбичка и запали фитила. Надникна зад колоната и след това хвърли тръбичката към пазача. Неонацистът рязко се обърна и преди да е разбрал какво става, ослепителни искри проникнаха в очите и плътта му. Той извика, а стражът зад него скочи на крака и в паниката си изстреля няколко патрона. Адриен изпищя от болка — беше ранена в крака. Диц я дръпна назад, а нацистът, когото агент номер Две водеше пред себе си, дълбоко въздъхна — беше улучен в главата. Командосът започна да стреля иззад колоната. Вторият пазач се завъртя и се строполи точно върху димящия фитил. Черен дим изпълни всичко. Диц взе момичето на ръце и го понесе надолу по стълбището.
— Къде е онзи кучи син? — попита той агента.
— Мъртъв е, капитане.
— Това не ме интересува! Дано ръката му не е много студена.
Групата побягна наляво. Диц носеше Адриен на ръце, а французинът влачеше нациста. След шест секунди стигнаха централната арка, където ги чакаха Латъм, Витковски и агент номер Едно. Адриен беше в безсъзнание.
— Лоша работа — каза полковникът, след като огледа раната.
Французите бяха опрели мъртвия нацист на стената до сканиращия процеп-ключалка. Ако линиите на ръката съвпаднеха с предварително въведената схема, голямата стоманена врата трябваше да се отвори. В противен случай се включваше алармена система.
— Готов ли сте, мосю? — попита агент Две и стисна безжизнената дясна ръка на неонациста.
— Чакай — каза Латъм. — Ами ако е левак?
— Какво от това?
— Фотоклетките ще го отхвърлят и ще се включи алармата.
— Не можем да го питаме, мосю.
— Държеше цигарето в лявата си ръка… Да прегледаме джобовете му. Монети, щипка за банкноти в левия джоб на панталона. Две химикалки в десен вътрешен джоб на сакото — а костюмът е шит по поръчка.
— Не разбирам…
— Леваците държат химикалките си отдясно — по-лесно им е. Трябва да рискувам — Латъм дишаше тежко. — Обърнете го, ще пъхна лявата му ръка в процепа.
Французите обърнаха трупа, Дру го грабна за лявата ръка и бавно, предпазливо натисна дланта надолу към вътрешната повърхност. Вратата тихо се отвори. Мъртвият нацист падна на пода и те влязоха вътре. Стаята беше по-скоро гробница отколкото жилище. Имаше осмоъгълна форма, стъклен купол, през който сега се процеждаше лунна светлина. Беше странно тихо. Имаше стена с медицинска апаратура, а на всяка от останалите стени по една врата. Елиз им бе казала, че помощниците на Монлюк имат свои стаи в гробницата. Пет врати явно водеха към стаите на мъжете в черните костюми, а останалите бяха неизвестни. Но това, което най-много се набиваше на очи, бяха силно увеличените снимки, окачени по всички стени, окъпани в кървавочервена светлина, която сияеше от рамките им. Приличаше на тъмен коридор в музей на Холокоста: на снимките имаше голи трупове, стоварени на купчини. До тях имаше снимки на обесени мъже и жени с изкривени от агония лица. Само най-извратеният човек би могъл да се събуди през нощта и мигновено да изпита наслада от тази позорна изложба.
Но най-невероятната гледка беше фигурата по нощница в леглото. Беше озарена от бяла светлина. Това бе много, много стар човек, който почиваше върху огромни меки възглавници и от това приличаше на джудже. Сбръчканото му лице бе потънало в гладка коприна, хлътналите бузи и очи го караха да прилича на скелет. Късите мустачки под ноздрите бяха сега снежнобели, но все така съвършено подстригани. Бледото лице продължаваше да излъчва ораторски гняв. Това беше остарялото лице на Адолф Хитлер!
— Господи — прошепна Витковски. — Възможно ли е това?
— Това отговаря на много въпроси, които хората си задават в продължение на петдесет години. Например, кои са били овъглените тела в онзи бункер и как ли е възникнал слухът, че фюрерът се е промъкнал до летището, предрешен като старица? Повикай френския отряд, Стан.
— Ако тук наистина има нещо, то е в тези стаи. Трябва да измъкнем останалите пазачи навън. Имаш ли някакви предложения, момче?
— Вратите имат дръжки и се обзалагам, че не са заключени отвътре.
Латъм мълчаливо направи знак на Диц и французите и всички заедно се заловиха за работа. Започнаха една по една да отварят и затварят вратите. След като надникнаха във всички стаи, Диц докладва на Дру: