— Да, това, че сме го позволили, е позор за нас… Точно както вие сте позволили да се пороби цял народ и сте си кротували, докато в южните ви щати хиляди черни хора са били бесени по дърветата, а французите са правили същото в Екваториална Африка и колониите си в Далечния Изток. Всички ние притежаваме и ужасни, и достойни качества. Има ги в историята на всяка държава.
— Това са не само глупости, Хайнрих, но и съвсем неуместни неща, и ти го знаеш — тонът на посланика Кортлънд бе изненадващо властен. — Знам го и аз, защото съм чел книгата ти. Ти наричаш това „перспектива на историческите реалности“ — истина, считана за валидна в даден период от време. Но не можеш да оправдаваш Третия Райх по този начин.
— Никога не съм го оправдавал, Даниъл — възрази Крайц. — Винаги съм осъждал Райха затова, че е създал фалшиви истини, твърде приемливи за една опустошена нация. Тевтонската митология бе наркотик, който слабите, разочаровани, гладуващи хора неразумно инжектираха във вените си. Не съм ли писал точно за това?
— Да, така е — призна американският посланик и кимна. — Да речем, че просто исках да ти го напомня.
— Добре си го измислил. Но все пак, тъй както ти трябва да защитаваш интересите на Вашингтон, така и аз имам задължения към Бон… Та докъде стигнахме? Всички искаме едно и също.
— Господин посланик — каза Моро и се надигна от кушетката, — позволете ми да поставя под наблюдение известен брой от аташетата във вашето посолство.
— Освен че представлява груба намеса от страна на правителството-домакин на дипломатическо равнище, какво би могло да ви донесе това? Познавам ги всичките. Те са прилични, трудолюбиви мъже и жени, добре обучени и заслужаващи доверие.
— Не можете да сте напълно сигурен, мосю. Имаме неоспорими доказателства, че тук, в Париж, действа организация, която е предана на неонацисткото движение. Всички данни сочат, че е възможно да съществува централна организация извън Германия, чието значение е също толкова важно, колкото и на тази вътре в страната ви, защото тя може да пренебрегва немските закони и да действа тайно от германците. Освен това е почти сигурно — не ни е известен само конкретният начин на прехвърлянето на средствата — че милиони долари постъпват във фонда на движението през Франция, без съмнение с помощта на тази организация, която съществува вече почти петдесет години. Така че, както виждате, господин посланик, ситуацията прекрачва тесните граници на дипломатическите традиции.
— За да ви позволя това, ще ми е необходимо съгласието на моето правителство.
— Разбира се — съгласи се Моро.
— Информация от финансов характер можете да получите от служител в посолството ни тук, в Париж, за лицата, които подпомагат тези психопати — замислено каза Крайц. — Разбирам какво имате предвид и колко е обезпокоително това… Добре, ще ви дам отговор по-късно през деня.
Хайнрих Крайц се обърна към Дру Латъм:
— Разбира се, моето правителство ще ви компенсира всички нанесени щети, хер Латъм.
— Просто ни осигурете сътрудничеството, от което се нуждаем. Иначе правителството ви ще трябва да понесе отговорност за щети, които никога не би могло да компенсира — каза Дру. — Повторно нанесени щети.
— Той не е тук! — обясняваше по телефона Жизел Вилие. — Мосю Моро от бюро „Дьозием“ беше тук преди четири часа и ни разказа за всичките неща, които са се случили снощи с вас и Анри Бресар, и съпругът ми като че ли се съгласи да не се намесва. Maintenant, Mon Dieu39, знаете какви са актьорите! Във всичко могат да ни убедят, така че и очите, и ушите ни да повярват, дори тогава, когато имат нещо съвсем друго наум!
— Знаете ли къде е? — попита Дру.
— Знам къде не е, мосю! След като Моро си тръгна, той изглеждаше примирен; каза ми, че отива в театъра на репетиция с втория състав. Каза — и преди го е казвал много пъти — че присъствието му на репетиции вдъхва ентусиазъм у по-слабите актьори. Никога не ми е идвало наум да се усъмня. После Анри се обади от „Ке д’Орсе“ и пожела да говори с Жан-Пиер. Аз му казах да се обади в театъра…
— А там го е нямало — прекъсна я Латъм.
— Не само това. Репетицията не е днес, а утре!
— Мислите, че е отишъл да приведе в изпълнение собствените си планове, за които ни разказа снощи?
— Сигурна съм и се боя до смърт.
— Може би не трябва да се страхувате толкова. „Дьозием“ го пази. Следят го навсякъде.
— Вижте, Дру Латъм, приятелю — а аз се надявам, че наистина сте ни приятел…