— Ти си побъркан — каза човекът и бръкна в джоба си. — На ти двайсет франка и извинявай, че съм ти се намесил в живота.
— О, благодаря, господине, благодаря!
Жан-Пиер изчака, докато странният непознат стигне до осветения тротоар, после се затича по уличката и надникна зад ъгъла: човекът се приближаваше към една кола, паркирана до бордюра двайсет метра нагоре по улицата. Вилие отново се престори на полусмахнат парижки скитник и се заклатушка по тротоара; подскачаше като гърбав дворцов шут и крещеше на благодетеля си:
— Бог да ви благослови и светият Исус да ви закриля, мосю! Нека славата на светлия рай да ви…
— Върви по дяволите и ме остави на мира, стар уличен пияница!
О, без съмнение, това и ще направя! — мислеше си Жан-Пиер, докато разглеждаше номера на потеглящото „Пежо“.
Беше късен следобед, когато Латъм — за втори път през последните осемнайсет часа — слезе с асансьора в сутерена на посолството, но този път не тръгна към залата за свръзка, а към Светая Светих — „Документи и разследване“. Отдясно на стоманената врата, зад едно бюро, седеше пазач във флотска униформа. Той позна Дру и се усмихна.
— Как е времето горе, господин Латъм?
— Не толкова прохладно и приятно като при вас, сержант, но вие сигурно разполагате с най-скъпата климатична инсталация.
— Тук долу сме много изнежени. Къде искате да влезете — в нашата зала на тайните или при хард-порното?
— Мръсни филми ли прожектират?
— Билетът е сто франка, но мога да ви пусна без пари.
— Винаги съм разчитал на морската пехота.
— Като стана дума за това, момчетата от взвода искат да ви благодарят за безплатните куверти, които ни уредихте в онова кафене в Грьонел.
— Удоволствието е изцяло мое. Човек никога не знае кога може да му се прииска да гледа някой мръсен филм… Всъщност собствениците на онова кафене са ми стари приятели, а вашето присъствие там поуспокои някои не съвсем привлекателни редовни клиенти.
— Да, нали ни предупредихте. Така се бяхме издокарали, все едно ще играем в оперета или нещо такова.
— Сержант — прекъсна го Дру и го погледна изпитателно. — Познавате ли някоя си Карин де Врийс от вашия отдел?
— Само на „здравей-здрасти“ сме — толкова я познавам. Наистина, изглежда хубава, но ми се струва, че иска да го скрие. Тези нейни очила тежат поне пет паунда, а тъмните й дрехи определено не са парижка мода.
— Нова ли е?
— От около четири месеца е тук. Прехвърлиха я от НАТО. Казват, че била доста потайна, криела всичко в себе си, нали разбирате какво имам предвид?
— Струва ми се, че да… Добре, пазителю на свещените ключове, пусни ме на първия ред.
— Всъщност, стаята й е в първия коридор, третата врата отдясно. Името й е написано на вратата.
— Да не си надничал вътре?
— Прав сте, по дяволите. Когато тази врата е заключена, надзираваме мястото всяка нощ и държим ръце на пистолетите — в случай, че се появят неканени натрапници.
— Ах, вие от тайните служби трябва да се снимате във филми — не в мръсни, де.
— В какви например? Вечеря с всичките му блюда и всичкото вино, което можем да изпием на тринайсет поръчки… И някой нервозен собственик, който непрекъснато да търчи наляво-надясно и да разправя на всеки, че сме му най-близките приятели, а може и неговите американски роднини, готови да се появят с базуки в кръчмата му, веднага щом ги повика, когато и да изпадне в беда? Някой остросюжетен сценарий за смелчаги ли имате предвид?
— Едно безобидно и невинно предложение от пламенен обожател на Корпуса.
— Носът ви расте, господин Пинокио.
— Скъсахте ми билета. Пуснете ме, моля.
Морският пехотинец натисна едно копче на бюрото си. Откъм стоманената врата се чу остро изщракване.
— Заповядайте в двореца на Магьосника, сър.
Латъм влезе и потъна в тихото непрестанно бръмчене на компютрите. „Документи и разследване“ се състоеше от безкрайни коридори с канцеларии от двете страни на централния коридор; както и в центъра за свръзка, всичко беше бяло, стерилно, осветено от неонови тръби. Дру сви надясно и тръгна към третата врата. В горната й част по средата имаше черна пластмасова табелка с бял надпис върху нея: „МАДАМ ДЕ ВРИЙС“. Не „Мадмоазел“, а „Мадам“. Вдовицата Де Врийс трябваше да отговори на няколко въпроса относно Хари Латъм и брат му Дру. Той почука.
— Влез! — обади се глас отвътре. Латъм отвори вратата и видя изуменото лице на Карин Де Врийс насреща; тя седеше зад бюрото си до стената отляво.
— Не ви очаквах, мосю — каза Де Врийс и в гласа й прозвуча страх. — Извинете ме за грубостта. Не биваше да си тръгвам по този начин.